В рамките на броени дни решението на народните представители да увеличат обезщетението за отглеждане на дете през втората година на майчинството се превърна в поредна причина за обществен дебат и разделение.
Към момента отпусканата от държавата сума възлиза на 380 лв. месечно, но съгласно взетото от депутатите решение, от 1 октомври до края на настоящата година, сумата, изплащана на месец, ще бъде повишена до 650 лв. За да продължи да действа и оттам нататък, увеличението трябва да бъде гласувано наново заедно с бюджета за следващата календарна година.
Предвид своята поне първоначална краткосрочност, решението лесно може да бъде видяно като популистко и временно.
И изобщо не е изключено то да е точно такова.
Все пак, повече от очевидно е, че тези общо 810 лева повече, които младите родители ще получат от началото на идния месец до Нова година, няма да разрешат финансовите тегоби на нито едно българско семейство, което има притеснения от материално естество, или пък, казано направо, се бори за своето достойно оцеляване.
Идеята, стояща зад предложеното увеличение според неговите вносители, е на първо време да бъдат подпомогнати тези 30 000 майки, които ще се ползват от него, в особено трудното за младите семейства време на пандемия.
Защо гласуваното повишение на обезщетението за майчинство е критикувано и на кого всъщност пречи то?
Според икономиста от Института за пазарна икономика (ИПИ) Зорница Славова например увеличението „в никакъв случай не стимулира родителите да отглеждат повече деца“.
В общо десет области от страната, между които Видин и Благоевград, където средните трудови възнаграждения са традиционно по-ниски, се получава парадоксът, че сумата, раздавана за майчинство, ще бъде по-висока от работната заплата, която жените биха получавали при връщането си на работа, отбелязва Славова пред БНР. В друго интервю пред „24 часа“ тя твърди също и че пилеенето на държавни пари у нас принципно е характерно за периодите на смяна на властта.
Според нея за реално стимулиране на раждаемостта са нужни адекватни мерки в сферата на здравеопазването и образованието, както и трайно разрешаване на проблема с липсата на достатъчно места в детски заведения в големите български градове. Необходимо е да се мисли и за самите трудови възнаграждения и изобщо за стандарта на живот на българските семейства, извън тези първи една или две години от отглеждането на детето.
Не могат да бъдат подминати и критиките от страна на родители, според които временната, поне за момента, мярка цели да измести фокуса от реалните трайни предизвикателства пред хората, решили да създадат и отгледат дете в България.
По думите на предприемача, университетски преподавател и родител Жюстин Томс пред bTV бързото развитие на децата в съвремието предполага ранната им социализация в детски заведения, което от своя страна обезсмисля дългото майчинство.
За стандартите на развитите държави в Европа и изобщо на страните, с които традиционно обичаме да се сравняваме, при това не в своя полза, майчинството в България всъщност е доста продължително.
Рядко се среща държава, която да дава възможност за ползване на толкова дълъг “отпуск” – колкото и не на място да стои този термин спрямо огромните отговорности на родителството.
Във всичко казано дотук има доза истина.
Действително тези 270 лева на месец повече няма да решат ничии проблеми и няма да променят ничий стандарт. Не би било сериозно да смятаме, че подобна сума би била аргумент за някого да създаде дете, нито пък да вярваме, че това човешко решение изобщо е стриктно финансово обусловено и да стимулираме подобна идея.
Тези пари няма да помогнат кой знае колко. Но няма и да навредят.
Действително всеки родител е в правото си да смята, че децата имат нужда от ранна социализация в детски заведения. Всеки родител също така е в правото си и да не смята така. Всеки родител е в правото си да очаква някаква гаранция от държавата, че за детето му ще има място в ясла, а той ще има спокойствието при желание или необходимост да се върне на работа и да се грижи както за нуждите на семейството си, така и за своя кариерен път. Но на практика това не се случва.
Действително 650 лева надхвърлят средното трудово възнаграждение на жените в десет области от страната.
И казано без заобиколки, това е безкрайно тъжно.
Тези 650 лева почти покриват наема на едно средно голямо семейно жилище, в средно приличен квартал на град малко по-голям от средното. Почти покриват и таксата за частна детска градина. Почти покриват вноската по жилищния кредит. Почти покриват и разноските за малко по-продължително болнично лечение при нужда, понеже НЗОК почти покрива всичко останало.
Ако си изберем да платим само едно от изброените, сметката почти излиза. Оттам нататък трябва и да живеем.
Действително мярката е временна и вероятно популистка – тя не отговаря трайно на съвременните предизвикателства, а ни провокира да си зададем базисен обществен въпрос, а и може би да го разрешим, защо не.
Проблемът пред българския родител с минимална и средна работна заплата е, че по отношение на майчинството, той често е изправен пред парадоксален избор. Да останеш по-дълго у дома не е достатъчно рентабилно от бюджетна гледна точка, но да се върнеш по-рано на работа също не е достатъчно рентабилно от бюджетна гледна точка. A и невинаги е и обективно възможно, предвид липсата на места в държавни детски заведения и цените на частните такива.
Въпросът тук е въпрос на самоопределяне. На обществено самосъзнание и на държавна политика. На приоритети. На еднозначен отговор и идентифициране по темата ще бъдем ли в крайна сметка социална държава, или не. Семейството ли ще подкрепяме, бизнеса ли?
Това е решение, което не е за тримесечие напред между три парламентарни избори, а напротив – в дългосрочна перспектива, обвързана с поставени цели и измерими резултати.
Решението е на кое в крайна сметка ще дадем приоритет – на това държавата да осигурява младите родители в достатъчна степен, така че да им бъде гарантирана стабилност и спокойствие, или на това държавата да създаде достатъчно условия, така че родителите да могат и да има смисъл да работят при адекватна алтернатива за отглеждането на децата им.
Този въпрос няма изцяло правилен отговор, но има един напълно погрешен – и той е настоящата липса на какъвто и да било отговор.
Още от Лора Младенова:
Захранването – мисията възможна
„Проблемът“ с кърменето е в противоречивата информация
Сурогатното майчинство у нас: не е забранено, но не е и възможно
