Няма нищо по-нормално от това събитията в Афганистан често да навестяват мислите ви, особено ако сте жена, която ходи на фризьор, излиза по улиците по къси гащи и блуза с деколте и излиза да пие бира с приятели от мъжки пол.
От няколко дни се опитвам да секунда да се поставя на мястото на афганските жени, които са застрашени да бъдат заличени от живота на родината си, да бъдат убивани с камъни за изневяра, да бъдат лишени от работата си, лицата си и бъдещето си.
Фактът, че в днешно време се случва нещо такова, което звучи немислимо на фона на автономните автомобили на Мъск, дърленето на тема „за или против многократните пелени“ във Фейсбук и снимките на боси крака, заровени в пясък в Инстаграм, поражда противоречиви и силни емоции: фрустрация, безнадеждност, тъга, объркване, благодарност, че сме тук, а не там, може би дори чувство за вина.
Най-лесните емоции обаче, по които човек може да залитне по време на криза, била тя и далечна, са гневът, по-точно справедливият гняв, негодуванието и възмущението.
Именно те стоят начело на емоционалната редица, когато сме поставени в ситуация на политическа криза, и често ни карат да се чувстваме добре, защото ни изпълват с енергия и заглушават отчаянието. Ако някога сте изпитвали тревожност, силен страх или безнадеждност, вероятно знаете, че привикването на гнева (към Вселената, Бог, себе си, родителите, децата, партньорът пр.) върши чудесна работа в потискането на мъчителните емоции и ни вдига на едно по-високо ниво на функциониране.
Гневът обаче не е емоция, която следва да подхранваме. Той полага основите на потенциална поляризация на мненията и ни лишава от възможността да разсъждаваме трезво, в посока намиране на решения. В този смисъл гневът често инвалидизира способността ни реално да помогнем.
Ето някои насоки как да не влезем в тази спирала:
Разберете как действително може да помогнете. Четете или слушайте реалните потърпевши в ситуацията. В този случай, афганците, особено жените, които си спомнят какво е да живееш в режима на талибаните. Слушайте внимателно и дълбоко. Ако имате възможност да се срещнете с афганистанци, които са успели да напуснат страната си, попитайте ги за тяхното мнение.
Най-добре могат да ви ориентират онези, които помнят какво е да се живее в потиснически режими и по време на война, а не онези, които просто шумно изкарват някакви тези, обикновено за да трупат политически дивиденти.
Четете смислени анализи в медиите. Не статии, в които пише неща от типа на „талибаните са лоши“ или „американците са лоши“, а анализи, в които политолози и експерти по политиката в Близкия изток обясняват как се е стигнало дотук и какви са потенциалните пътища за излизане от кризата. Помислете дали има начин да станете част от това излизане от кризата.
Опитайте се да мислите в посока намиране на решения. Ако се чувствате емоционално ангажирани със случващото се, прочетете от достоверни източници какви са корените на афганската криза, фокусирайте се върху моментите, които отварят вратата към потенциалното облекчаване на ситуацията за афганистанските жители.
Ако четете на английски, вземете си книгата „High Conflict: Why We Get Trapped and How We Get Out на Аманда Рипли, в която носителката на ред журналистически награди нюйоркчанка обяснява как възникват острите конфликти, как мненията се поляризират и какви са начините острият конфликт да бъде политически смекчен до „мек конфликт“ и, в крайна сметка, разрешен.
Внимавайте какви източници четете. Това е урок, който би следвало да сме научили покрай тоновете фалшива информация около COVID-19 и ваксините, но ако още не сте се научили какво да четете и от какво да бягате в онлайн пространството, го направете или не влизайте в интернет.
Нека не забравяме кое е най-важното в случая. Афганистанците преживяват терор. Онези от тях, които са работили редом с военните сили на САЩ, са изправени пред опасност от смъртоносно отмъщение. Жените и момичетата още веднъж са изправени пред перспективата да бъдат поробени и лишени от част от човешките си права.
Въпреки целия ужас, който се разгръща в Афганистан, въпреки бързо настъпилия, драматичен край на една 20-годишна война между Щатите и южноазиатската страна, вероятно все още има шанс тамошните жители някога да живеят в мир.
И ако искаме да им помогнем, трябва да се ослушваме внимателно за начини, по които можем да го направим, вместо да изразяваме гръмко гнева си и да замърсяваме и без това сложната ситуация с излишен шум. Най-малкото в името на онези, които страдат.
