Той лежи на дивана със затворени очи и ръце, скръстени на гърдите, като в мавзолей. Става ясно, че е жив веднъж на няколко минути, когато от устните му се проронва мъчителна въздишка. Котката е легнала върху него, като един котешки Хачико, който с примирение и тъга чака стопанинът му да си тръгне от този свят. В хола е тихо, не звучи телевизор, нито музика. Всички мълчат. Завесите са дръпнати и стаята, една изоставена стая в стилистиката на Далчев, „залязва бавно с вечерта“.
Ако се чудите каква е диагнозата на този толкова болен мъж, ще ви кажа. Той е с тежка, непосилна, нелечима… хрема.
Наскоро попаднах някъде в социалните мрежи на цитат на рандъм жена от майчински форум, която пуска снимка на амбулаторен лист с диагноза „остър назофарингит“ и пита другите майки дали са били с такава диагноза и какво да прави. Постът започва като всеки друг себеуважаващ се пост в майчинска група с „Мами, помощ!“.
Така правят жените, когато ги налегне коварният остър назофарингит. Искат помощ там, където винаги ще я получат: в интернет. Мъжете обаче са мъже, затова мълчат и пъшкат, оправяйки се сами със сполетялото ги нещастие. Те завиват мъжественото си тяло с топло одеяло и се изолират в крепост от салфетки. Налагат синусите си с торбички с морска сол и си правят промивки, отново с морска сол, със специални йогийски канчета. Разтварят витамини, мерят температура, пулс и сатурация през три минути. Пишат завещания. Преосмислят живота си. Четат езотерична литература.
Те са ангажирани със своето здраве. Поне част от тях. Другата част смело повръщат кръв всяка сутрин и гледат странната буца с размер на кокосов орех на корема си с интерес, но без намерение да отидат на лекар.
Те не смятат, че има нужда да се изследват и категорично отказват да влизат в болница, дори ако са с 10 счупвания на единия крак.
COVID-19 промени всичко… освен начина, по който мъжете боледуват.
По-фиксираните в здравето си се фиксираха още повече и хипохондрията им вече не познава граници, докато традиционно незаинтересованите от тази тема си останаха незаинтересовани. Познавам мъже, които през първите месеци на пандемията наричаха вируса „кромид-19“ и твърдяха, че той е зла измислица на Бил Гейтс, но месец по-късно пускаха снимки, на които са с кислородни маски, и преосмислиха нещата. Но самата им нагласа към боледуването не се промени съществено.
Има нещо в мъжкото боледуване, което противоречи на всякаква логика.
След като изкарах бременност, белязана от повръщане, гестационен диабет, лаймска болест, хидрамнион и зловещи хемороиди и раждане със секцио по спешност, мъжът ми каза, че „съм имала лека бременност“. В същото време, когато гърлото го драска и се разкиха от сезонната си алергия, се държи сякаш е бил прострелян със зенитно оръдие. Ако го налегне хрема, става или раздразнителен като ранен глиган, или изпада в отчаяние. Ако отиде до тоалетната в необичайно време, е тайно убеден, че има рак и започва да гледа детето с една примиренческа обич, вещаеща раздяла.
Не че държа мъжете смело да се излагат на камшични удари, за да защитят честта на жена си, и да скачат по покривите на небостъргачите с няколко огнестрелни рани, както Холивуд ни е показал, че могат. Макар че, признавам, не изглежда никак зле. Но има нещо в безсилния, полегнал мъж с подут нос и дрезгав глас, което дразни.
Аз разбирам хипохондрията перфектно. Никога не излизам извън София с по-малко лекарства от такива, които пълнят едно детско куфарче. Когато отивам на море, нося противозмийски серум. Чувствам се чудесно в болници. Просто моята хипохондрия е в друга посока. Физическите заболявания не ме притесняват особено. Но да, разбирам хипохондрията. Разбирам страха.
Това, което не разбирам, е защо, по дяволите, трябва да страдаш от остър назофарингит в тиха, тъмна стая, като може да го правиш и докато минеш хола с прахосмукачката и метнеш една мусака във фурната?
Вижте още:
