В началото приличаше на риба. Нещо като малка гупа в корема ми. Не ми пречеше. Когато нарасна до размерите на пъпеш обаче започна да скача по пикочния ми мехур денонощно. Пикаеше ми се непрекъснато в продължение на четири месеца. Когато отидох на лекар, се молех да е цистит, но не беше. Просто ембрионът се беше обърнал така, че оказваше небивал натиск на въпросния мехур.
Естествено, повръщах. Веднъж си омазах новите кожени сандали с повръщано непосредствено преди Бачковския манастир. Друг път повръщах в каравана на къмпинг, след което вдигнах температура и изригнах с разстройство, така че трябваше да влача грамадния си корем до близката тоалетната, като „близка“ е относително. Говорим примерно за километър и половина.
Имах гестационен диабет, ходех през един месец да ми взимат кръв три пъти за два часа, не ядях каквото ми се ядеше, а именно сладолед, грозде и бял хляб. Не можех да спя. Не можех да мисля. Не можех да ходя. Имах някакви мощни болки в тазовата област. Настроенията ми преливаха от тревожност, през меланхолия, през усещане за екзистенциален капан и житейско изнасилване, до помитащо раздразнение, ескалиращо към откровена агресия. Гледах други щастливи бременни в Инстаграм и си представях как мятам по тях гранати и крещя несвързани клетви на странен език.
В някакъв момент от бременността ме налази кърлеж, за първи път в живота ми. После още един. Запознах се ЛИЧНО с проф. Тодор Кантарджиев, който ми съобщи, че имам открити антитела за лаймска болест. Пих антибиотик.
Получих чутовен запек, който резултира в още по-чутовни хемороиди. Седях в един леген, пълен с отвара от смрадлика, и четях „Смисълът на тревожността“ на Роло Мей. След това легенът се спука и аз се заклещих в него. Наложи се да викам мъжа ми да измъкне леген от задника ми, защото не можех да се свия така, че да го направя сама: заради корема.
В седмия месец трябваше да ходя на сватбата на близка приятелка на остров Крит, но малко преди това лекарите казаха, че имам хидрамниом и по-добре да не го правя, освен ако нямам желание да родя в самолет. Нямах такова желание и изгърмях с някакви хиляди лева за билети и престой там.
И при все всичко това бременността ми не беше от най-лошите. Има жени, на които се налага да лежат НАЛЯВО в продължение на 8 месеца, нали разбирате? Аз си бях супер. И все пак не беше леко.
После дойде раждането. Секцио по спешност. Сестрата ми спука вена, докато ми слагаше абоката. После едър, засмян анестезиолог прободе гърба ми с игла с мащаба на самурайски меч, с което мигновено ме парализира от кръста надолу. Някой ми извади дъвката от устата. Видях бебето си за първи път синьо като смърф и мълчаливо. Тресях се от студ под четири вълнени одеяла. Сигурно естественото раждане е безкрайно болезнено, но и Цезаровото сечение не е като релаксиращ масаж с шоколад и сметана. Който се е опитвал да си сложи обезболяваща свещичка, докато си придържа памперса след коремна операция, ще ме разбере.
После дойде кърменето. Няколко дни след раждането се събудих с болезнено паве вместо лява гърда. Естествено, не се бях сетила да си взема помпа за кърма в бързането към болницата, беше по-важно да взема проклетите еднократни гащи за родилки, които не ми станаха (XL размер). Една акушерка дойде и стисна гърдата ми, на което в миг пред очите ми блеснаха светкавици и фантазията как й чупя черепа с инфузионната стойка. После стисках гърдите си под душа и ревях.
В началото, когато засукваше, ми избиваха сълзи от болка. Две години по-късно пък се наложи да се крия на тавана в продължение на месец, за да го отбия.
Омръзна ли ви от мрънкане? И на мен. Но искам да илюстрирам нещо много важно. Като човек без опит в общуването с бебета и малки деца, някак мислех, че това бебе, синът ми, ще ми е поне малко благодарен. Не някаква специална признателност, описана в картичка, но поне малко респект.
Вместо това, още от първите си мигове, той се държеше като абсолютно бебе. Ревеше, когато имаше колики, ревеше, когато нямаше колики, искаше да суче по 60 секунди в минутата, ревеше, когато му растяха зъби и когато не му растяха.
Когато се очовечи леко и започна да профъфля по някоя и друга дума, реших, че сега ВЕЧЕ ще започне да ме боготвори. Време е. Вместо това, той каза „тати“. И не спира да го повтаря. Вече е на 2 години и 4 месеца и на едно „мама“, казва 1980927 „тати“.
Иска баща му да го преоблича, храни и къпе. Иска да си ляга с него и той да му разказва приказка. Иска да играе с него и той да го кара на детска градина. Иска той да го гушка и да го води на разходка. Когато го питам дали си е играл в градината днес, той казва „тати“. Когато го питам дали обича мама, той казва „тати“. Когато го питам „Кой обичаш най-много на света?“, познайте какво казва.
Не мисля, че е справедливо. Докато бях бременна, баща му не получи нито един хемороид. А когато му звънях (на бащата), за да му кажа, че раждам, той не си вдигна телефона. Някой ден, когато синът ми порасне, ще му разкажа тези неща, ще го убедя, че мама го обича повече от тати и ще го повредя психически така, както само една майка може да повреди детето си. Но дотогава той явно ще обича повече баща си.
Ами не мисля, че е справедливо.
