Самолети. Партита. Палатки. Секс. Каяци. Селфита. Кино. Бири. Вили. Хотели. Подаръци. Командировки. Ресторанти. Зоопаркове. Нови години. Барбекюта. Музика. Хеликоптери. Театри. Автомобили. Свирки. Избиране на ламиниран паркет. Понякога малко ревност, рядко някой скандал, припламващ бързо и угасващ пак така.
После сватба, после втора. Вълнения, рокли, нерви, хора, бягам от стреса на подготовката за сватбата и набивам шкембе чорба в любима кръчма. Сега ми е трудно да повярвам, че наричам тази суетня „стрес“. Ханс Селие сигурно наднича от някой облак и ми се смее.
После дойде кучето. После детето. Светът се посви. Не рязко, по-скоро неусетно. Приплъзнахме се без да се усетим от „мъж и жена“ в „баща и майка“. В началото е неизбежно. Ако някоя приятелка ви разправя, че има бебе на две седмици, което непрестанно се дере заради колики, а тя намира време да прави перверзен, иновативен секс с баща му, теглете й една тиха псувня и не я наричайте „приятелка“ повече.
Излизането от ролята на „мъж и жена“, респективно хора, които общуват, правят секс, имат общ социален живот и отделно време за себе си, е естествено след появата на дете, но е добре да е ограничено във времето. Ако двойката се остави на ентропията и потъне в мързела си, ще бъде въвлечена в нездравата атмосфера на бита. И излизането става трудно.
Все пак, макар и трудно, то е възможно в условията на живота, който познавахме преди 2020 г. Усещаш, че леко мразиш мъжа си, купуваш билети за кино и отивате да се натъпчете с пуканки и бира пред големия екран. Преди това отивате на ресторант, не си гледате смартфоните, говорите си.
Или усещаш, че той гледа в телевизора, докато ти отиваш гола към банята и не те поглежда, че няма какво да си кажете и се смеете заедно, само когато бебето пръдне. ОК, още не е фатално. Ангажирате някакъв хотел, мятате детето на баби и дядовци, или ако не разполагате с такива, го взимате с вас, и заминавате някъде за един уикенд. Така решавахме проблемите преди и вършеше работа.
После дойде COVID-19. Отдушниците, през които оставяхме напрежението да изтече, се запушиха, и се озовахме заклещени един с друг в рамките на апартамента ни, който от „нормален“ се оказа твърде малък. Единият трябваше да работи, другият да гледа детето. Нон-стоп, без възможност за излизане.
Почти се биехме кой да изведе кучето. Крещяхме си кой трябва да преобуе детето. Чия работа е по-важна. Кой повече заслужава да спи. Кой по-скоро си е взел душ. Бранехме личните си минути като прегладнели ротвайлери и бяхме готови да се хванем за гушите, ако някой се задържи в тоалетната неправомерно много време. Правехме графици и ги окачвахме по стените. Кой кога да пусне прахосмукачката, кой кога да пусне пералня. Кой ще сготви. Още списъци за пазаруване. Оптимизирахме. Драскахме, карахме се. Не издържахме, но нямаше как да не издържим. Думата „развод“ на няколко пъти се затъркаля по кухненския плот. Не се целувахме, а това, че преди заспивахме прегърнати остана някакъв недостоверно звучащ спомен.
Първата карантина приключи и всичко уж се върна към нормалното, само дето не се.
Бяхме отишли прекалено далеч в отчуждението, породено от прекомерната, насилствена близост. Нещата, които ни носеха радост преди, изглеждаха като изсмукани. Гледане на сериали на дивана, ядене на вкусна вечеря, съвместен душ. Уж беше същото, но без очарованието.
Месеците локдаун бяха оставили едра пукнатина в брака ни. Може би ще зарасне. Може би не. Едно е сигурно: няма да стане от само себе си. Има нещо, което наричам „инерция на шита“: ако оставите нещата да се се случват от само себе си, те непременно, в един момент, тръгват на зле. Ако искате да вървят към подобряване, трябва да направите нещо. Не просто да направите. Трябва непрестанно да правите неща.
Семейният живот не е лесна работа. Изисква усилия, работа и посвещаване. Не е задължително той да означава край на самолетите, кината и свирките. Поне не и ако не уцелите период на пандемия. Гледайте се в очите по-често. Чувайте се по-често. Оставайте насаме. Пипайте се. Яжте заедно, дори да сте изкарали COVID и още да нямате вкус и обоняние. Обсъждайте бъдещето, дори да не се знае какво ще стане утре.
И кой знае… Mоже би всичко ще бъде наред.
