Защо живеем в свят, пълен с „луди“ хора – и в крайна сметка с толкова много насилие?
Макар и патетичен, този въпрос неминуемо изниква в главата ми, гледайки новия документалния филм, качен на платформата HBO.GO „Луди, но не невменяеми“ (Crazy, Not Insane) на режисьора Алекс Гибни. И внезапно, към края на филма (който препоръчвам да се изгледа внимателно, въпреки някои от крайните сцени), стигам до фрапиращо за мен прозрение, свързано с настоящата ни, българска действителност.
…Преди няколко дни мъж изнасилил две непълнолени момичета в кюстендилско село… Преди седмица 39-годишен пребил до смърт 74-годишната си майка в Хасково… Преди по-малко от месец беше намерен разчленен труп на мъж в Стара Загора, за който беше задържан друг криминално проявен мъж… Нека добавим и застреляното 8-годишно момче в Мездра, и за капак да се сетим за майката Кристина Дунчева, която уби собствените си деца на 3 и 5 години в Сандански – и неминуемо започваме да се питаме какво точно не е наред у нас, че насилието се оказва най-разпространеният начин не само за уреждане на всякакви битови въпроси, но явно и за задоволяване на първичните нужди на твърде много хора?
Явно в България (а може би все пак и на много други места в света) има нещо гнило, което допринася за смущаващото присъствие на насилието в обществото. Точно в този аспект, задълбоченият филм-портрет на криминалния психиатър д-р Дороти Люис предлага ключ към човешката природа, който може да осветли проблема отвътре.
Да, в родния контекст вероятно трябва да добавим утежняващи факти: съдебната система не работи достатъчно добре, ценностите в обществото са объркани, цари усещане за безнаказаност… Но как (и този въпрос задава и филмът, преди да даде възможен отговор) едни хора са склонни да извършат убийство, изнасилване и други актове на тежко насилие, а други не?
И е невъзможно да не се запитаме, предвид нормализирането на насилието около нас, възможно ли е в обществото факторите, които създават „луди“ и „криминално проявени“, да са неглижирани до такава степен, че една майка да убие малките си деца (Кристина Дунчева от Сандански), а млад мъж да пребие, удуши, изнасили и убие 30-годишна жена посред бял ден (нашумелият случай с убитата през 2018 година журналистка Виктория Маринова)?
Ако някои от подходите на д-р Люис се прилагаха и при разследването на престъпленията в България, неминуемо щеше да стане ясно не само дали Северин е фактическият убиец на Виктория Маринова (защото все още витаят съмнения, че не е), но и защо точно той е извършил криминалното посегателство над Виктория Маринова в Русе. Защото за извършването на такова престъпление определено трябва да си „луд“, но не и „невменяем“. Това доказва и извършeнaтa в Пcихиaтричнaтa бoлницa към зaтвoрa в Лoвeч пcихиaтричнo-пcихoлoгичнa eкcпeртизa над Северин. Според нея тoй e здрaв и вмeняeм и мoжe дa нocи нaкaзaтeлнa oтгoвoрнocт. Разбира се, психиатрите все пак подчертават, че 21-годишният мъж страда от „слаба умствена изостаналост“, но това сякаш не е достатъчно да бъде преместен в психиатрична клиника, вместо в затвора. А д-р Люис определено би го преместила в психиатрията, защото нейната теза е, че всъщност „хората не се раждат лоши“, а се „създават лоши“. И тя дава точната рецепта, по която да създадеш един луд, но не и невменяем пред съда човек.
Първата ключова съставка, според д-р Люис, изследвала огромен брой убийци, е:
– наличие на тормоз, бой, емоционално насилие, неглижиране или травматично изживяване в детството.
Втората съставка е свързана с вроденото предразположение към психоза.
А третата е в наличието на някаква мозъчна дисфункция, която често остава неуловима при съдебните експертизи.
Дори дребна киста или тумор в мозъка може да отключи „лудостта“ при някои хора – но (и това е важно), единствено ако налице е и първата съставка: несигурно, изпълнено с насилие и травми детство.
И ето ни в общество, в която „възпитателният бой“ е традиционно средство за отглеждане на децата от незапомнени времена, а нестабилните и проблемни семейства са по-скоро норма, отколкото изключение. Не е ли тогава очевидно, че у нас ще се създадат доста повече предпоставки за отключване на „лудостта“, отколкото в общество, в което насилието над децата се прекратява още в зародиш?
Ето как подценяването на семейната среда, приемането, че „какво се случва у дома, е личен проблем“ – води след себе си до серия от обществени проблеми.
И пъзелът се намества.
Не е ли вярно, че ако насилието е семеен пример, тогава процентът на насилие в обществото неминуемо ще бъде по-голям?
Разбира се, в случая говорим за много тежки и фрапантни примери на насилие, но лошият семеен пример в детството води и до много други по-малки проблеми, например невъзможност да създаваш и поддържаш здравословни връзки с другите членове на обществото. Емоционално затваряне. Психопатия. Социопатия…
Ако всичко това е така, както твърди д-р Люис, тогава не трябва да се замисляме нито миг повече, преди да осъдим всяко посегателство над детето в рамките на семейството.
Може и да се смеем над норвежките закони, които защитават децата дори от най-малката физическа, емоционална или словесна агресия, но когато сравняваме нивата на насилие в България и другите европейски страни, смехът ни би трябвало да секне.
И докато някои общества все повече осмислят връзката между детството и поведението в обществото по-късно, то на местна почва се изказват какви ли не „експерти“, а една от коалиционните партии в управлението дори се опитва да внесе промени в Закона за закрила на детето, които на практика да блокират възможно най-много намесата на държавата при домашно насилие.
И не за първи път човек започва да се пита дали „лудите“ не са поели изцяло управлението. И не живеем ли всъщност в една голяма психиатрия, в която „нормалното“ е „ненормално“, а нарушението на човешките и морални закони се е превърнало в единствения начин „да успееш“?
Вижте още:
Насилието над деца е гнусно, отвратително и престъпно
