Ако в близката българска история можем да намерим примери за хубави книги и прекрасни филмови сценарии с деца, то за това можем да „виним“ в голяма степен авторското дуо, известно като Братя Мормареви. Зад този творчески псевдоним се крият професорът по биохимия Мориц Йомтов (1921-1992) и писателят и драматург Марко Стойчев (1931-2006). През 60-те, 70-те и 80-те години творческото дуо създава цяла поредица сценарии за детски филми сред които „Таралежите се раждат без бодли“, „С деца на море“ (помните ли култовата реплика „Чичо Манчо, снех те“?), „Изпити по никое време“, „Два диоптъра далекогледство“.
Те са автори и на любими класики от златния фонд на българската детска литература –„Войната на таралежите”, „Васко да Гама от село Рупча”, „Лили”.
През 1986 година излиза романът им за деца „Мъже без мустаци“.
Историята ни връща в годините след Втората световна война, когато София мъчително се изправя след бомбардировките, нанесени от англичаните и американците, а новият комунистически режим на управление на страната издирва „рецидивисти“ и „вражески елементи“.
Квартална група от четири деца се захваща със задачи, по-подходящи за възрастни шпиони, отколкото за келеши от бедни семейства, а читателят се оказва въвлечен в една вълнуваща конспиративна история, която не скрива недъзите и на старата, но и на задаващата се нова социална система.
Разбира се, подрастващият читател ще се развълнува повече от детективската история, отколкото от идеологическото послание, обременено от цензурата на времето, в което е писана книгата. И въпреки че романът не трябва да се чете извън историческия си контекст, той си остава все така изпълнен с цяла лавина от шеметни приключения.
Може би именно и заради приключенския елемент, романът е екранизиран по-късно в 6-сериен телевизионен игрален филм:
От днес на пазара е и новото издание на романа от „Сиела“, с приятна съвременна корица:
Ето и откъс от книгата:
Из „Мъже без мустаци”
Братя Мормареви
Щом зърнаха Карагьозов с непознатия млад мъж, трите момчета станаха от бордюра. Индустриалецът отключи външната врата и пропусна Божан Митков пред себе си. Докато се усети, намъкнаха се и тримата. Идеята бе на Илко. От онзи случай с гумената изтривалка все му се щеше да надникне в богаташкия дом на индустриалеца и да види какво има и какво няма.
Още от стълбището замириса на валериан. Вратата на апартамента зееше. Винтовете на секретната брава не бяха издържали на натиска. Влязоха в обширно антре с красива подова мозайка и дървена ламперия. Божан Митков прокара пръсти по нея, вгледа се и каза:
– Чудесен дъбов фурнир!
– Да! – призна Карагьозов.
Дъбова беше и столовата – голяма маса, удобни столове и нисък масивен бюфет, над който висеше „Тайната вечеря“, прочутият Вилеров гоблен. Божан Митков огледа обстановката и заби поглед в един от столовете. Обърна го.
– Сглобката е малко афиф – предупреди той Карагьозов – Трябва да внимавате да не се люлеете на два крака.
– Ще внимаваме! – съгласи се Карагьозов. Това странно държание на представителя на властта го обезпокои. Не знаеше, че Божан
Митков е дърводелец и сърцето му го тегли все към старата професия.
– А долната врата не е разбита! – отбеляза Божан Митков.
– Да, наистина! – сепна се Карагьозов. Това и през ум не му бе минало. Виж го ти колко наблюдателен бил този… следовател ли, милиционер ли, или криминалист – един господ знае!
– И как си го обяснявате това?
Карагьозов се запъна:
– Ами де да знам, може би не съм я заключил.
– А, заключихте я – обади се Илко. – Аз Ви видях, че я заключихте.
Карагьозов изпита желание да му зашлеви шамар – какво се навира дето не му е работата!
– Да започнем тогава! – каза Божан Митков.
– Да започваме какво?
– Огледа.
– А да, най-напред кухнята, брашното е взето оттам.
– А наполеоните?
– От спалнята.
– Тогава да започнем от спалнята!
Там лежеше Карагьозова. Като ги видя, надигна се на лакти. До нея на нощното шкафче отпушено шишенце с валериан пръскаше успокоителната си миризма из цялата къща.
– Ще извинявате, но аз не съм добре! – каза тя с мъртвешки глас.
– Добре, добре – кимна й Митков и застана пред разтворения гардероб, стар, махагонов, отлично запазен. Не по-малко го впечатли съдържанието му – толкова много и такива хубави дрехи в тези бедни военни години! Мамка й и буржоазия!
– Дрехи липсват ли?
– Не!
– Странно! А наполеоните къде точно държахте?
Карагьозов придърпа встрани закачалките и оголи дъното на гардероба.
– Ей там, на фишеци по двайсет парчета.
– Да-а-а! – проточи „а“-то Божан Митков. Нищо не му беше ясно и не знаеше какво трябва да прави по-нататък. Погледът му спря на трите момчета. – Внуци ли?
– А, не, комшийчета. Много добри момчета! – И той се опита да погали Илко по главата, но Илко се дръпна.
– Кога излязохте? – попита Божан Митков.
– В осем и трийсет. Тъкмо загасях радиото и съобщиха точното време.
– Къде отидохте?
– На църква, с жена ми, двамата.
– Тримата! – обади се Илко.
– Кои трима?
– Те двамата и Златан.
– Кой Златан?
– Кучето, така се казва, Златан.
Златан изджафка от балкона, за да потвърди показанията на Илко.
– Значи, кучето! – мислеше на глас Божан Митков. – На църква с куче! Обикновено на църква с кучето си ли ходите?
Ужасен следовател! Такива въпроси! И зададени толкова сериозно! Просто може да ти разстрои нервите.
– Не, обикновено не! Но този път…
– Добре, случва се! – прекъсна го Митков. – Сега слушайте какво!
Загледа се в Карагьозов и се замисли. Не знаеше какво да прави. Погледът му отново смути индустриалеца.
– Какво? – попита съвсем глупаво Карагьозов.
– Сядате и пишете всичко както си е било!
– В какъв смисъл всичко? – примигна Карагьозов.
– Не знам – вдигна рамене Божан Митков. – Мене в полицията така ми казваха: „Сядай и пиши всичко, което знаеш!“. Аз пишех всичко, което не интересуваше полицията, прикривах другарите си. Биеха ме, изтезаваха ме и пак ме караха да пиша.
– Но аз не зная нищо! – възкликна уплашено Карагьозов.
– Ще си припомните – рече Божан Митков. – Човек като седне да пише, и си припомня!
