Добре, де, а планирате ли да се ожените?
С ясното съзнание точно колко ме нервира този въпрос на лично ниво, понякога го чувствам как бърза да излезе от ръба езика ми и да насочи стрелите си към познати двойки, които очакват дете, живеят заедно от десетилетие, или просто дават вид, че си пасват до съвършенство.
Може би е подсъзнателна реакция, може би при цялата еволюционна надменност на човека, все пак така не сме различни от пословичното куче, което реагира неволево на подсъзнателни стимули. И не е чудно.
Признавам, пораснала съм с онези безчет истории, които завършват с трите дни ядене, пиене и веселие, и с щастливото живеене до края на дните. С романтичния завършек на Лизи и мистър Дарси и неволите на Кати и Хийтклиф. С онези романтични комедии, където героят най-напред се сблъсква случайно в супермаркета с някоя позната от гимназията, а накрая се гонят с годежен пръстен покрай охраната на някое летище. И разбира се, с репликите: „Ти някой ден, когато се омъжиш…“, или „Срещнеш ли подходящия човек, ще си промениш мнението за сватбите“.
През цялото време наивно си мислех, че подходящ човек е някой, който споделя основните ти ценности, включително и семейните такива. И все пак, макар и да предпочетох Силвия Плат пред сестрите Бронте, въпросът не ме подмина. Нито да го чуя, нито да го задам. Слава Богу, въздържам се.
Всъщност какво му е на съвместното съжителство – няма да се обичате по-малко, нито пък детето ви ще бъде наричано с обидни епитети, противно на опасенията на далечни роднини.
Нима по отношение на брака в днешното наше общество не правим точно това – съжителстваме съвместно, между двата полюса на „Железният светилник“ и на неолибералния Запад? Без пресечни точки в мненията, без обща посока на мислене по отношение на семейството.
Най-свирепите и нахъсани защитници на брака отричат правото на еднополовите двойки да създадат семейство. Същевременно подкрепата на възможността за всеки да се ожени е широко разпространена сред тези от нас, които не приемаме брака и сватбата като задължение. Нито към себе си, нито към роднините. Струва ми се цинично, когато бракът се приема като задължителен за едни и забранен за други.
Като гост и участник в немалко сватби, неведнъж съм се учудвала на настоятелното благопожелание непременно да бъдеш следващият. Ако, пази Боже, си отишъл без придружител, популярен като „плюс едно“ в сватбарските среди, то се трансформира в снизходителна утеха, че няма страшно и ти също ще срещнеш някого. С приятел или без, винаги се редя най-отзад на опашката за букета.
Не държа да ритам менче за ръкопляскания по повод мъжко чедо.
Не бих искала някой от двама ни да командва в семейството, най-малкото пък въз основа на разчупена пита.
Не струвам петолевки в обувка и предпочитам вратата си неразбита.
Не бих се чувствала комфортно да ми свалят жартиера със зъби пред дядо ми.
„Ела се вие превива, мома се с рода прощава“ ме плаши до смърт с архаичната си апокалиптичност – все ми се струва, че бракът не е причина да скъсаш завинаги отношения с родителите и семейството си.
Не комбинирам основното ястие с уиски, нито седящата вечеря с дансинг с популярна музика.
Не откривам сантимент във формализираната размяна на куверт срещу плик с пари и се смущавам от предсватбените финансови кризи през август и септември.
Не разбирам мъжкият и женски стриптийз, който се очаква да съпътства предшестващите момински и ергенски партита – сякаш макар и възприемана като най-щастливото събитие в живота, сватбата всъщност слага края му и ти отнема заветните човешки тела, които дълбоко в себе си искрено желаеш.
Остава мистерия за мен и защо в плейлиста на всеки сватбен диджей по географските ни ширини се съдържат десет песни. Четири от тях са „Огън от любов“, “It`s my life”, “Coco Jumbo” и „Baila Morena”. Петата е на Николина Чакърдъкова, но пък тя се повтаря шест пъти. След полунощ размерът преминава в седем осми.
И наистина, ама наистина, не проумявам кому е нужно да мажа лицето си с торта.
Не съм клише и не виждам защо любовта ми да бъде. Ако сватбата действително е за роднините, то любовта със сигурност не е.
Вероятно подобни думи биха засегнали човек, който е избрал да отпразнува брака си с традиционна сватба. И има защо.
Нима моето негативно лично мнение трябва да бъде от значение за двама души, които имат свободата да се обичат по правилния за самите себе си начин и се радват да споделят щастието си със своите приятели? Какво друго ще им донесе то, освен обида и отчуждение? Не е нужно да им пука дали Лора харесва сватбите. Защо тогава е приемливо и се води доброжелателно да влизаш с бутонки в интимния свят на инакомислещите си приятели?
Добре, де, а планирате ли да се ожените? Всеки път, когато ми хрумне да задам въпроса на някоя двойка без брак, избирам да си замълча.
Предпочитам да кажа „Страхотно е, че сте се намерили и умеете да пазите това“, „Детето ви има късмет с толкова отдадени родители“, или „Евала, за последното ви далечно пътешествие, признавам, че благородно завиждам“. Така празнувам любовта на другите.
А ако ме поканят на сватба, ще ида. Ще се забавлявам, ще снимам, ще си обичам младоженците, ще стана на около третата Николина Чакърдъкова да изиграя едно хоро, и плик с пари ще занеса, макар и да предпочитам сантименталните подаръци.
