Петък вечер, мъжът ми се прибира късно от работа и в следващия миг спира поразен пред вратата на хола. Навсякъде където и да погледне сакове, лекарства, дрехи, кърпи, играчки и нейде из всичко това се мъдри рошавата ми глава.
„Какво става?“
„Как какво!?! Оправям багажа за морето!“
„Нали знаеш, че не може да помъкнеш целия апартамент?“
„Само гледай!“.
Четири часа по-късно, когато часовникът удари полунощ, двама изтощени родители лежаха на пода сред 5 сака, 3 торби и две плажни чанти.
Истината е, че след месеци затворени вкъщи, работа и напъни за онлайн обучение, нямахме търпение да излезем на въздух и най-важното – извън София. Морето винаги е било специално място за нас и затова – логичната ни дестинация.
Без да навлизам в полемиката Гърция-България, само ще уточня, че бяхме на нашето Черноморие, също както миналата година, когато нямаше пандемия. Посока – юг, градче в близост до Бургас, познато и обичано място, чийто Стар град е чудесен за разходки.
Аз съм човек на списъците.
Имам за почти всичко – пазар, планове, домакински задължения. Подготовката за морето не беше изключение. За мое улеснение имам подготвен електронен списък с всичко необходимо и всяка година само променям някои дрехи и играчки според възрастта на децата. Винаги тръгвам като на война – въоръжена с дрехи за всякакви климатични условия и оборудвана с лекарства срещу всякакви бактерии. Медицинската ми чанта включва половин аптека. Освен обичайните за нашите ширини прахове и билки срещу стомашни вируси, взимам задължително: температуропонижаващи сиропи, лепенки, бинтове, медикаменти за нос, гърло, кашлица, главоболие, болки в ушите… и какво ли още не. Големите вериги аптеки могат само да ми завиждат.
Тази година беше по-различна, не само заради пандемията, а и защото през повечето време щях да съм сама с децата по време на почивката. Съпругът ми няма отпуска и за да не лишаваме малките от свобода и радост, аз се бих гордо в гърдите как след като си ги гледам у дома, мога навсякъде сама! Понякога ми се иде да се ритна за тази самонадеяност, но c’est la vie, картите са раздадени и аз съм на ход.
Началото беше по мед и масло. Пътят мина леко, само с няколко кратки почивки, времето беше на наша страна и синът ми рева само през 1/3 от пътя, което сравнено с миналата година, е цяло чудо.
Настанихме се в добре познатата ни къща за гости, която е с много мили домакини, още следобеда бяхме на плаж. Истинска семейна идилия, децата се радват и си играят, мама и татко пият кафе под чадъра. Отстрани сигурно сме изглеждали като картина на импресионист.
Аз отново предизвиквам съдбата, подмятайки, „Ето, виждаш ли колко са щастливи, ще ме слушат и кротко ще си играят“.
Съпругът ми се усмихва и предвкусва бъдещата една седмица, в която ще може да става от сън, когато си поиска, и да яде открито в кухнята без да крие лакомства от децата.
На следващата сутрин мъжът ми се стегна да се връща обратно. Погали по-голямата, като каза, че тя трябва да помага и да слушка мама, тъй като вече е почти на седем. Гушна Малчо, който е на две, и му каза да е добричък с дамите. Той не говори, но ясно казва „да“ на всичко и с удоволствие тананика „Smoke on the Water“. Тогава направи същото каза „да“ и започна да си пее.
Аз изпратих любимия на вратата и след като я затворих се обърнах да видя своите хрисими ангелчета, само че още тогава забелязах един лек пламък на дяволчето Фют, който започваше да се пробужда в невинните им очички.
Ежедневието през следващите дни беше горе-долу едно и също: сутрин и следобед на плаж, следобедна почивка и вечерна разходка из града. Първият ден беше решаващ и щеше да покаже кой ще командва парада следващите дни – аз или те.
Тази сутрин, както впоследствие се оказа и през следващите, отидохме в 7:30 на плаж, защото бяха будни от 6 и не исках да вдигнат цялата къща на главата си.
Тази първа част от деня мина под наслова – „Оплаквания и истерии“.
Дъщеря ми мрънкаше, че водата е студена, има водорасли, има щипалки, има медузи, няма деца, пясъкът не е интересен и така нататък. Синът ми се разрева, когато си изяде плода и изхвърлих обелката от банан в кошчето за боклук. Аз, както и останалите плажуващи около мен, бяхме свидетели на това как едно малко къдраво момче, ронещо крокодиски сълзи, гушка кофата за боклук и иска да яде. Ходи обяснявай после, че това е третата му закуска. Слава богу, успокои се и никой не беше извикал социалните.
След това бях като куче пазач – „Не толкова дълбоко! Излизай вече, че бабичаса! Не води брат си в морето, той не може да плува!“ Не седнах, дори не опънах хавлията си. Права и под напрежение, но поне хващаща хубав и равномерен тен. За успокоение на бъдещите плажуващи цената на чадъра беше 3.50 лв., по толкова бяха и шезлонгите, но така и не стигнах до тях.
С умиление и в сепия си спомнях за моите ваканции от детството.
В тях аз си играех кротко на плажа, винаги слушах родителите си, хапвах каквото ми дадат и сладко се плациках в морето. Обичах т.нар „топъл сладолед“, който беше крем във фунийка, копаенето на дупка до първото избълбукване на морска вода, строежа на кули от мокър пясък… Вероятно това е игра на ума и аз не съм била такъв ангел по време на ваканция, но сега си мислех само – „Аз не бях такова дете!“.
Виждайки ме сама и уязвима, веднага се намериха по-възрастни „доброжелатели“, които да ми дадат насоки как да се справя с децата си, с които очевидно не успявах. Една жена беше възмутена, когато аз се заиграх да строя пясъчен затвор на сянка, в който да поставя децата поне за 10 минути. Те бяха много доволни в своите две малки пясъчни квадратчета и наистина останаха там за десетина минути.
Друга дама ми подвикна, че синът ми влизал безразсъдно във водата. Това безразсъдство се проявяваше в пълненето на една лейка на мокрия пясък при море като тепсия, далеч от всякакви вълни и дълбини.
Един мъж дойде и ми сподели, че той никога не би си причинил това да е сам с две малки деца, а бил учител от повече от 15 години. Похвали ме и ми каза, че имам здрави крака.
Аз не бях в настроение за хумор и закачки и сухо отвърнах, че са здрави от бутане на колички по неравните тротоари и продължих да се опитвам да събера разпръснатите във всички посоки играчки за пясък.
Дойде време за обяд и с рев и вопли на негодувание, напуснахме плажа. Трябваше да вземем детската кухня на малкия и да намеря нещо готвено и безопасно за кака му. Тази част мина почти успешно. На отиване и връщане от детския пункт, каката задаваше неспирно въпроси – „Къде е? Близо ли е? Какво ще яде? Защо това? Какво е Парис? Защо улицата се казва Ахелой? На кого е този паметник?“.
Магаренцето от Шрек пасти да яде, всяко подрастващо дете може да го бие ей така. Аз се оплитах в отговори, съчетаващи кратки уроци по древногръцка митология и история и леко натъртвах „Скоро ще стигнем! Хайде да помълчим“.
Без резултат, когато се добрахме до стаята, главата ми беше гръмнала, а от мен се лееше пот като из ведро.
Изкъпани и нахранени, спокойно сложих малкия да спи, но сестра му е друга песен.
Вместо да си изпия на спокойствие кафето или да почета книжка, аз едновременно перях, простирах, оправях и разказвах приказки. Когато я молех да си поиграе сама, неизменният отговор беше – „Но аз толкова те обичам, ти си ми най-любимата“ и аз продължавах да чета, играя и приказвам, докато не настана време и малкият терминатор да става. Резултатът беше: деца доволни – мама, без сили.
Вторият рунд на плажа беше почти същият като сутрешния. Този път темата не беше водата, а пясъкът. Двамата бяха решили да се заровят в него, да си го хвърлят в очите и да ме направят пясъчно чудовище. Не успяха да ме закопаят, но моето раздразнение ставаше все по-осезаемо. На тръгване дишах леко тежко и гледах на кръв спокойно релаксиращите хора около мен.
Само моите деца ли са най-шумни и никога не ме чуват!
Вечерната разходка беше върхът на сладоледа. Понякога си мисля, че освен за да ни разорят, хората, които поддържат атракциони по родното Черноморие, ги поставят, за да ни погубят психически. Както споменах, малкият все още не говори, но сестра му компенсира за двамата. „Искам сладолед! Искам на влакче! Искам на корабче! Може ли? Моляяяя!“.
Бяха решили, че като са само с мен, парашутът ще им се отвори и аз неконтролируемо ще изпълнявам всяко тяхно желание. След това, което на мен ми се стори стотното „Моляяя“, обърнах рязко посоката и ги подкарах към стаята в пълно и гневно мълчание.
Следващите 10 минути каката усети, че нещо става и че не съм в добро настроение и започна да ми се умилква по тънката линия, правейки ми комплименти и гушкайки ме силно.
В стаята настана нова борба, докато ги сложа да си легнат.
Гонене за вечерен тоалет, напомняне за миене на зъби, една-две приказки, песен, рев, „жадни сме“ – цялата палитра. Накрая дойде пет-минутката на мама, в която кратко и възможно най-ясно им казах как са се държали днес и какво не беше добре. Колко ме боли, че не ме слушат и как това ме прави тъжна. Обясних, че правилата от вкъщи важат и на почивка, просто мястото е различно, ние сме си същите. Отново поставих въпроса за парите, защото откакто са много малки се стремим да им обясним, че всяко нещо все пак струва парички и не винаги имаме, а и да имаме – не се харчат за всяко нещо, което видим.
Затворих вратата на стаята, излязох на балкона с чаша вино в ръка и се насладих на тишината и спокойствието за първи път този ден. Бях изтощена и се ядосвах, че не бях успяла да се справя по най-добрия начин през този ден. Уплаших се, че всички останали дни ще бъдат същите. Те – ще ми се качват на главата, а аз ще бъда в ролята на „Многострадалната Геновева“.
Отново не бях права. Следващата сутрин беше различна,както и по-следващата, защото и те, както и аз, се напасвахме на новото място и в новото ежедневие. Понякога някой от нас беше кисел, друг път – бяхме в пълна хармония. Дните ни минаха съвършени в своето несъвършенство. Децата се наиграха и нарадваха на слънце и свобода. Аз си припомних някои крепостни хитрости, копаех дупки до насита и се прибирах доволна и цялата в пясък, също като тях.
Последната вечер, когато стоях отново на балкона, пак с чаша вино в ръка, си помислих, че въпреки премеждията, непослушанието и натякванията, почивката с тях беше прекрасно приключение и нямам търпение да я повторя отново.
Надявам се, този път и с половинката. Не защото не се справих, а защото винаги е по-хубаво, когато сме всички заедно.
