Правих онзи ден една психологическа хипноза-медитация (ама истинска, не като тази на снимката), която медитация имаше за цел да ме върне уж към най-най-първото преживяване, поставило началото на редица ментални блокажи. Или страхове да ги наречем.
Нямам много опит в медитациите и нямам много доверие в психологическите хипнози (извинявам се предварително на добрите специалисти в областта), но това преживяване беше изненадващо ефективно.
Голямо падане пропадах в заешката дупка и накрая стигнах дъното – един следобед в първи или втори клас.
Дядо ме беше взел от плуване и ме беше завел у тях да ям леща. Много добре помня, че беше леща, макар като цяло спомените ми от деня да са смътни. По едно време баща ми дойде и ме взе, имаше някаква разправия и следващото, което помня, е как трябва да донеса от килера голямата дървена пръчка. Разбрах, че се очаквало от мен да се прибера директно вкъщи след плуването, а не да ходя да ям на дядо си лещата. Нямало значение кой откъде ме бил взел.
После моят любящ баща ме накара да събуя зелените панталони на тъмнозелени детелинки, да коленича пред зеленото диванче на зелени карета, и да се наведа напред. Имаше значи едно такова чудесно наслаждение в целия ритуал – за него, нали, не за мене – щото между отделните и добре премерени удари понякога ме питаше дали стига и след моето „да“ започваше пак. Чудесен баща, избран ми от чудесна майка, две мнения няма.
На следващия ден изобщо не можех да сядам и върху задника ми грееше черна дебела следа.
Баба едва не получи апоплектичен удар и като че ли имаше някакви дебати относно “детето!”, но каквото и да е ставало между възрастните, не доведе до абсолютно никаква промяна за мен.
Ако съм аз сега, бих награбила децата, оставяйки плътна пушилка след себе си, но всяка майка и жена си има различни приоритети. След тази първа в спомените ми случка последва върволик от все такива радости, който продължи доста дълго. Прекалено дълго всъщност, защото растях с мантрата, че у нас всичко е наред и няма нужда да драматизирам, за да прося съжаление.
Чак на дърти години се отървах от робската психика, а на още по-дърти години осъзнах, че не само баща ми е виновен за всичко, ами има и друг, още по-виновен. Напуснах и него, та съвсем се освободих.
И явно това е било моето кармично предизвикателство, защото след смотаната първа житейска половина, втората прилича на приказка, илюстрирана от Марайа.
Вярно, че като малка научих повече неща, отколкото ми се искаше, но пък някои от тях се превърнаха в полза. Например това, че в идеалния свят децата имат читав баща, избран внимателно от читава майка, научена навреме как се избира читав баща, навреме възпитан да бъде читав мъж. Или пък това, че колкото и да е неясно бъдещето на една връзка, ако един добър човек се събере с друг добър човек, тези двама добри човека все ще могат да осигурят нормални 18 години на поколението си, пък дори и да решат после да не си говорят. Другите хора не знам как учат децата си, но ние казваме на нашите, че първата задача на човек е да се образова, защото животът без знание не е живот, и втората му задача е да си намери половинката. И да не спира да медитира, разбира се, понеже красотата отвън е пътешествие навътре.
Край на изповедта.
*Текстът е от личната Facebook страница на автора
