Децата имат очарователното свойство да ни поставят в неудобни ситуации.
В зависимост от тревогите и предразсъдъците ни, това може да се случи, дори докато си играят и случайно припознаят мама и татко като персонажи в играта.
Трябва ли да се чувстваме конфузно при следните игри:
Да гримираме тате
Дъщерята решава, че е време да гримира не само мама, себе си, котката и играчките, а и тате. Или дори първо него! Да му направи прическа. Да му сложи малко шнолки и диадема. Да му закачи обеци. Червило, сенки и всичко възможно наведнъж. Изключително забавна игра и за момиченцето ви, и за майката. Представете си, татковци, че никой извън семейството не ви вижда, съответно няма как някой да си помисли нещо лошо за вас, камо ли, че не сте достатъчно мъжествени.
Да не вкарваме децата в нашите си филми. Това е просто невинно забавление.
Глава в зъбите, шут в корема – как ни „бият“ децата
Детето е шефът
То казва какво да правите и вие изпълнявате. Дали в игра на конструктор, в която вие само изпълнявате неговите идеи и насоки за сглобяване. Дали в ролева игра на (офисна) работа. Винаги е само наужким, нали? Детето няма да реши, че може да ви командва в живота. А в тази си роля просто ще има възможност да взима решения, да измисля идеи, да ви дава брифове и да оценява резултатите ви.
Супер – нали искаме да пораснат самостоятелни, креативни и отговорни.
Детето е родителят,
а тате/мама е бебето. Независимо дали детето има по-малко братче/сестриче, което е невръстно и не може да прилага играта „върху“ него, а върху вас – вероятно сте получавали такова предложение.
Родителите обичайно се опитваме да сме авторитетни, силни, можещи, знаещи и контролиращи всичко заради детето. И пред детето. Как така сега ще се лигавим, че сме бебе и не можем нищо, а този малък пикльо (малка пикла) ще ни кара да плачем, да сме беззащитни и да си смучем палеца!
Ами, да, какво толкова? Няма да се изложим пред хлапето, а ще му помогнем да се позабавлява (дори и да е „на наш гръб“). На бас, че авторитетът ни няма да се срине. Пък може и на нас да ни е приятно да се „полигавим“ – стига да не ни стане обичайно поведение.
Момчето е принцеса
Да се притесняваме ли, ако синът иска да се облече като принцеса? Или иска да ходи с шнола, да се лакира?
Ми, не. Същото е като когато се прави на дракон, Ти-рекс или тигър. Вероятно има кака, която е виждал да кокетничи, че тя притежава аксесоари, които са само нейни и да реши да я имитира. Това ама изобщо не означава, че в бъдеще синът ви ще има проблеми със самоопределянето на пола си.
Да, темата за половете е модерна, но тук няма такъв казус. Детето просто си играе. След някоя година ще забрави за това, а ако му го припомните (или, не дай си, Боже, сте решили да го снимате и качите в социалките), просто ще го засрамите! Същото е и с момиченце, което се прави на мъж, рисува си мустаци или друго в тази посока. Знаете – децата виждат и тълкуват света по техен си начин.
С имитации на насилие
Детето си играе на пода с играчките самичко (или пък с вас) и от време на време дочувате смущаващи реплики, както по-стандартни („Ще те пребия!“ и „Приготви се да умреш!“), така и по-редки и крайни от сорта на „Помощ, източват ми кръвтааа!“ и „Ще те изкормя без милост!“.
Не е приятно, да. Но е добре да останем спокойни. Няма как да изолирате децата от света, вероятно това са дочути реплики от сериали и филмчета, а дори и да са измислени, не означава, че детето ви ще започне да обезглавява гълъби, после котки и т.н.
Ако им се скарате или им забраните да говорят така по време на игра, е по-вероятно да си създадете проблеми и да объркате детето.ю
Игра на семейни проблеми
Детето забелязва всичко, чува всичко, усеща всичко, дори и да не го разбира. Колкото и да криете от него. В играта му може да забележите отразени ваши семейни проблеми като трудности с парите, драми (дано никога не!) с домашно насилие, проблеми с батко/кака в пубертета, неразбирателства с баба/дядо. Детето отчасти така отработва емоциите и изживяванията си.
По-добре не взимайте отношение и не го ограничавайте. Достатъчно е да му покажете любов. А за другото – поработете върху решението на проблемите, доколкото можете.
Накрая – „Какво ще кажат хората!“
Забележете, моля, колко родители, когато са навън с децата си, се притесняват как ще реагират най-вече непознатите хора, смущават се, притесняват се от непредвидимостта им и се опитват да контролират максимално поведението на хлапетата до най-дребната им реакция.
Как много често се държат снизходително, пренебрежително, критикарски или твърде строго с малките. За да не бъдат „изложени“, самите те, да не бъдат критикувани като родители и да не излезе, че не знаят как да си „възпитават децата“. Сигурно в някаква степен е нормално. Но го отнасят малките.
Жалко, че като общество ставаме все по-неприемащи децата такива, каквито са.
Спомнете си какви бяхте като малки. И честно – не е ли имало много ситуации, в които сте се държали странно за околните и родителите си, а всъщност – типично по детски?
