Какво стана с обществената отговорност, питам се, докато за поредна година преди празниците се тревожа как ще се развие кашлицата на малката. Според лекарите втората ми дъщеря има астма, затова внимавам с нея повече, отколкото с голямата. Най-обикновена кашлица може да се превърне за часове в бронхиолит и няколко пъти, докато беше бебе, ни приемаха в болници, за да я третират с антибиотици, кортикостероиди и да диша през кислородна маска.
Тези „красиви дни“ обикновено настъпваха скоро след коледното тържество в детската градина – точно преди Коледа, а веднъж за нейните крехки четири години посрещнахме в болница и Нова година.
Не се оплаквам от отговорностите на майка. По-скоро се озадачавам от безотговорността на някои от родителите.
Не е тайна, всеки го е виждал: някои хора, чиито отрочета са болни, ги домъкват на тържеството с плувнали очи, натъпкани с температуропонижаващи препарати, за да си получат подаръчето от охраната, който днес се е преоблякъл като Белобрадия старец. А, и за да се снима.
„Само за два часа, нищо няма да му стане. Да се радва детето!“, аргументират се обикновено те.
Разбира се, нека се радва! Болно е. Най-нормалното нещо, което може да иска неговата майка, е то да се усмихне. Само дето пропускат факта, че при клинично проявени симптоми на повечето вирусни инфекции, съчетани със затворено пространство и още 30 потенциални бенефициенти (организми, които охотно ще приемат вирусчето), поставяш доста хора в риск.Е, какво толкова?! Просто вирус!
„Просто вирусите“ през зимата, които най-често пращаха нас в болница, се оказваха тежки грипни щамове, които не всяко дете изкарва лесно. Дори и да е от по-здравите, като нашата кака, то протича с три дни температури, кашлици и подобен род красоти. После подкарва и мама, и тате, и баба и т.н. Междувременно д-р Ангел Кунчев от телевизора съветва:„Не ходете на закрити места, на които има струпване на хора“.
Та се чудя, издухвайки носа и надявайки се кашлицата да е от секрета и да не е тръгнала надолу по бронхиалното дърво, къде отиде обществената отговорност?!
Това да те е грижа какво причиняваш на околните. Да имаш съвестта да пазиш живота и здравето на хората около теб. Да не се интересуваш единствено от собствената си паничка, а да си даваш сметка, че живееш в общество. И въобще общество ли е скупчването от хора, които те бутат в магазина, за да вземат последния номер евтини ботуши?!
Тези екзистенциални въпроси нахлуват не само когато става дума за моето лично или на децата ми здраве. Те ме глождят и когато шофьорите не съобразяват скоростта с метеорологичната обстановка. Или когато някой реши да не ваксинира детето си срещу морбили, застрашавайки немалка група хронично болни, които поради болестта си не могат да се имунизират. И когато обявената грипна ваканция в учебното заведение за мнозина означава бълване на бактерии в детските кътове и молове. Или пък карантината заради варицела се приеме като повод да обиколим с децата по роднини (и това ми се е случвало – „те са в карантина, ма не знаех, че са заразени и ще заразят и твоите, сори“).
Ако ти си безотговорен, но съдбата въпреки това те е благословила да бъдеш родител, от теб се очаква да създадеш човек. Какъв човек ще създадеш, когато детето си цял живот вижда примера, че единственото важно на света е на него да му е добре?
Ако ти си безотгорен – нямаш право да се сърдиш нито на учителките, нито на системата, нито на депутатите. Колкото и да ти се иска те и единствено те да са виновни за всички обществени беди.
