Като млади майки, ще чувате много за загубата на идентичността. Това е нещото, с което много майки се борят. Недостигът на сън, усещането на тотална некадърност и течащите гърди имат срок на годност, но загубата на идентичността? Е, както установих 14 месеца след раждането, има много по-дълъг живот.
Докато бях бременна с дъщеря ми, заедно със съпруга ми бяхме убедени, че тя няма да промени живота ни – ще се вмести в него. Вярване, което е доста разпространено сред днешните по-зрели, независими и амбициозни бъдещи родители.
Слушах с едно ухо предупрежденията на майка ми, че всичко ще се промени. Тя непрекъснато мърмореше, че трябва да съм подготвена, а аз кимах, без да я слушам, успокоявайки се, че тя е „от друго поколение“. Щях да имам кариера, редовни ваканции, бели ризи и красиво бебе. Тя просто е старомодна.
Е, никога повече няма да се съмнявам в мъдростта на майка ми.
Когато дъщеря ми се роди, светът ми се обърна с главата надолу за една вечер. Да кажа, че бях изцяло погълната от нея, се подразбира. И продължавам да съм – всеки ден.
Да, бременните жени учат много за кърменето, мастита, недостига насън и загубата на представа за време, но докато седите на курсове за раждане и вълнението ви е точно толкова голямо, колкото и корема, всичко това са просто думи. Малките неудобства, които дори няма да забелязвате, когато имате бебе в ръцете си. Поне предполагам, че така е при някои жени. За други – мен включително, тези „думи“ се оказват непреодолими предизвикателства, за които съм напълно неподготвена.
Беше ми трудно да се справя с нормални неща – самота, изтощение, хормони, съмнение в себе си, свръхкритичност. Липсваха ми приятелите ми. Липсваха ми тренировките. Липсваше ми да се храня с нож и вилица. Дори работата ми липсваше. Много.
Само за една нощ се трансформирах от успешна, умна, забавна жена, в емоционална каша, наречена „мама“.
Отнемаха ми няколко часа да изляза от вкъщи за 20-минутна разходка. Не можех да проведа разговор, който да не започвам с: „Дъщеря ми…“ или „Спала съм само…“
Забравих какво е да остана сама с мислите си. Тъпчех се с вредна храна като гладна гъска и гледах в една точка на стената в детската стая.
Усещах се изпразнена от интереси – гледах Нетфликс на дивана с едно малко досадниче, закачено за гърдата ми.
Тези първи месеци преминаха в мъгла. Но когато започнах да изплувам от нея, започнах да търся своето старо аз. (О, колко дълго ми отне!)
Търсех се във фитнеса. Търсех се при излизания с приятели. Срещи. Търсех се сред старите дрехи в гардероба. Високи токчета и спортни кецове. Прекарах голяма част от първата година на дъщеря си, опитвайки се да открия старото си аз, но нищо не проработи. Всъщност все още не мога да се намеря.
И ако сега може да звучи тъжно и депресиращо, всъщност не е. Не съм загубила идентичността си, а съм получила нова. Такава, в която моето старо аз все още си е там, но с няколко промени.
Единственото тъжно е, че ми отне 14 месеца, за да стигна дотук. 14 месеца отричах неизбежната и неоспорима истина – че това да стана майка ме промени. Въпреки че не всичко в тази промяна е положително, това да я приемеш и дори да я приветстваш, те прави по-щастлив. Насърчавам всички майки за първи път да потърсят в себе си куража да направят същото.
Не просто „имаш бебе“, а ставаш майка. Нова роля. Ново предизвикателство. Нова идентичност.
И въпреки всичко, което обществото може да ти наложи като вярване, това не се случва светкавично, отнема време. Отне ми година. Точно като пеперуда, излязла от пашкула, научих се да използвам крилата си, преди да осъзная красотата им.
