Аз съм от тези жени, които онези, които не познават отблизо, смятат за цинични, надменни, и изобщо за “на к’ва се прави тая!”. Чувала съм и далеч по-лични неща. Хората черпят вдъхновение от външни белези като татуировки, НЕизобразяващи цъфтящи лилии и делфини, къса коса, ризи с “мъжко” закопчаване.
Никога обаче не се впускам в обяснителен режим, за да разсея погрешните представи за себе си. Мързи ме. Изтощително е. Безсмислено е. И дори не съм сигурна, че са чак толкова погрешни.
Това, което знам със сигурност обаче е, че често рева на филми – на финала, на които някоя влюбена девойка умира на 22 години от неизлечимо сърдечно заболяване (“Есен в Ню Йорк”). Разчувствам се до сълзи и когато гледам как някой вари жив омар или маха гръбначната ципа на кралска скарида (“Курсът по готварство на Гордън Рамзи” по канал 24 Kitchen).
Мога да съм както много строга, даже садистична…Детенце, ако не престанеш да изкореняваш тия лалета, ще те посадя с главата надолу до тях в лехата! … така и безкрайно жалостива: „Кученце мило, къде си тръгнало с това откъснато краче? Ела при кака да те погали и да ти купи два бутикови италиански колбаса, тип чоризо.“
Не, сериозно. Постоянно ми се случва да се спъвам в собствените си крака в старанието си да не стъпча някоя бубулечка по пътя си!
Освен към низшите твари, изпитвам състрадание и към някои човеци. Не ги водя на списък в специален Excel-ски файл, но мога да ви уверя, че ги записвам директно в сърцето си. В изблик на неподправена емпатия съм в състояние да даря орган на съвместим реципиент (сори, но черният дроб не е на пазара!), да почерпя тайно със свинска вратна пържола дебелак на строга диета, както и да разпределя каса френска водка със стилизирана рисунка на гъска на етикета сред алкохолиците-академици от квартала.
Такава съм си аз. Добра. Ясно ми е, че не се вписвам точно в християнския канон на добротата, но както мога да си състрадавам, така мога и да си хейтвам колкото си искам. Тези, за които не ми е жал и за които и пръста си няма да мръдна, пък камо ли да купувам скъпа водка, съм си ги разпределила по групи в специален файл, който е заключен с парола с цифрите на рождената ми дата.
Ето кои са тези, за които никак не ме е жал:
– Доцент Банков от „Откраднат живот“. Детенцето му почина. И жена му умря след хиляди страдания. Тъстът му го ненавижда и иска да го смачка. Другата му голяма любов се омъжи в негово отсъствие за колега-темерут. Обаче в крайна сметка доцентът “оправи” най-засуканата сестра в измислената болница “Свети Кирил”. И още няколко други
сладурани.
– Длъжниците, които взимат кредит, за да покрият предния кредит. Ами така ще е като вярват на жизнерадостната, облечена в зелена рокличка девойка, която твърди, че нейната банка са толкова щедри, че “подаряват” нова кола на тези, които се нуждаят от нея.
– Шофьорите, които са против увеличаването на годишния данък за над 10-годишните автомобили, понеже “ние са шо, пеша ли да одим?” Ами ходете! А ние какво, л**на ли да дишаме?
– Момичетата, които страдат, че нямат достатъчно впечатляващ брой последователи в Instragram и затова се записват на курса по правене на селфита на мега-фантастичната и мега-успешната Мегз. Така де, как иначе ще си уредят слава, пари и обожание, ако не чрез усвояване изкуството на перфектното селфи!
– Жените, които мрънкат, че нямат деца (а всичките им приятелки ВЕЧЕ имат и те вече не се вписват в групичката на жените с количките).
– Жените, които мрънкат, че имат деца (и затова любовният им живот е дизастър).
– Хората, на които пороите им отнасят къщите и после реват пред телевизионните репортери, че “държавата не идва” да им построи нови. А нещо да сте чували за застраховки на имуществото от природни бедствия?! Чували сте, ама ви е скръндза.
⁃ Хората, на които не им се “получава” в България. Няма и как да им се получи, понеже им е “под достойнството” да работят за 500 лева. Вместо това обаче всички искат да са известни като печелят ТВ формати за аматьори готвачи и певци, да стават интернет инфлуенсъри и някой да им плаща, че ядат цикория и използват конкретна марка блондор за постигане на ефект “Волен Сидеров”.
Какво остана за финал?
А да, задължителната морална поука, подправена с лек, закачлив патос. Само че точно сега нищо морално не ми идва наум. Освен може би смътното притеснение, едно неприятно глождене под лъжичката, че и аз попадам в нечия злокобна Excel-ска графа. Моля се само хората, които са ме нарочили, да не са изнасилвачи, спийд-рейсъри, клас “Македонски любител”, активисти на организацията “Веганите на кайма” и най-вече лудата жена от съседния вход, която постоянно ми подарява букети от глухарчета…
