Добре, това възможно ли е изобщо, питам аз. То е направо против всички закони на физиологията и анатомията на човека! И даже против няколко физични закона, които съм учила в осми клас, но не помня, понеже тогава бях малко влюбена във физкултурника на класа и акълът не ми беше съвсем в уроците. Добре де, бях много влюбена. Но сега няма защо да се тюхкам за невъзвратими събития станали преди … ами преди известно време.
Това, което е от значение сега, е, че съм се ошишкала! А най-тревожното в случая е, че това не се е случило по време на коледните празници или след поредното драматично скъсване с поредната “любов на живота ми”, а след като два месеца съм яла само диня и джин с тоник. Е, имаше и ципури на скара, салати със сирене халуми, едни много приятни картофки с розмарин на фурна, от които веднъж изядох най-малко кило и двеста като през цялото време си повтарях: “Много важно, утре ще ги изпотя на плажа!”
Ама какво излиза към днешна дата: Изпотила съм си само хиалурона от кожата. Така че сега не само ще трябва да си записвам час за мезотерапия, за да ми освежат спаруженото от подмолното марбейско/мармариско/созополско слънце лице, ами ще трябва и да походя малко на фитнес. Защото в противен случай ще се появя в началото на септември на работа, където всички колежки със сигурност ще ме погледнат с тоя поглед, в който се чете едновременно лицемерно съчувствие и стаено тържествуващо ликуване, че, ето на̀, дори красивите плачат и ДЕБЕЛЕЯТ!
За да не стига дотам, се налага да взема спешни мерки. Затова решавам да подновя заниманията си във фитнеса. За последно бях в залата през октомври 2016-та, не защото бях качила килограми, а понеже си бях харесала инструктора. Бяхме се запознали на едно погребение, видя ми се супер разсторен и секси едновременно (убийствена комбинация на емоции!), но ако още тогава бях разбрала, че не употребява алкохол и яде само разтворени прахчета и кълнове, накиснати в цедено мляко, нямаше да си правя труда да си купувам екипировка за 350 евро и да ходя цели шест пъти на тренировка!
Този път обаче решавам да съм сериозна, което означава да не се оставям разни тестостерони да ме разсейват. Затова се обаждам на коафьора си Марио и го моля да ми препоръча фитнес-салон и инструктор, по който няма начин да си падна. Понеже, мацко, имам голям проблем и той е заседнал в двете бузи на задника ми, както и в областта между пъпа и, както си мислех едно време, закачливата татуировка в подножието на венерения ми хълм, която приятелски приканва познати и непознати: “Ride your cab from here” .
Марио, датчанинът от италиански произход с дългите кестеняви коси и обсесията по маркови очила и мъже с абаносова кожа и гъсти бради, ме води при своя фитнес-инструктор Лукас, като преди това изрично ме предупреждава в негово присъствие да се въздържам от употреба на нецензурни думи и изрази, които иначе са неотменна част от ежедневния ми речник. Питам го защо е тая цензура на свободното слово, а той ми обяснява, търкалайки френското си „р“ между зъбите и езика, че Лукас е фин човек, има дипломи от Германия и не знам какво си, и когато той самият веднъж му казал: „Да ми ядеш оная работа!“, той така се изчервил и вдигнал температура, че гръмнала ел-инсталацията в цялата сграда. Добре, разбрах, отвръщам. Мерси за предупреждението, обещавам да се придържам към прояви само на благовъзпитаното си, академично „аз“.
Малкият частен фитнес-център се намира на приземния етаж на една бизнес-сграда в източен Копенхаген и, както изглежда от оборудването и обслужването, бизнесът на Лукас процъфтява. Освен с фитнес, Лукас се занимава и с други неща, едно от които е да тренира датския национален отбор по канадска борба. Марио ми обяснява, че Лукас е много зает и да си уредиш час за лична тренировка при него е равносилно на това Ким Кардашиян да те покани на частно парти на яхта или нещо от сорта. Обаче аз съм с връзки. И покрай Марио часът при Лукас ми е в кърпа вързан.
Естествено, в деня, в който трябва да се явя за първата си тренировка, отново се събуждам с неприличен махмурлук, понеже предната вечер съм пила совиньон блан, шотове и бири (в тази последователност) с едни приятелки докъм три сутринта. Когато се довлачвам до фитнеса, Марио вече ме чака пред главния вход и говори в микрофона на хендсфрито си, но понеже кабелът е скрит под шапката му, минувачите сигурно си мислят, че разговаря с Бог или с другите личности в главата си. Центърът е отворен, обаче собственикът още не е дошъл. Марио веднага разхвърля навсякъде раници, очила, тениски и ластични ленти за ръце, за да демонстрира, че се чувства като у дома си. Изчезва в една странична врата, която, предполагам, е мъжката съблекалня, и след секунди се появява, облечен в плътно прилепнал като на колездачите клин и обут с чифт сребърни маратонки.
– Леле! – възкликвам. – Като ранната Бритни Спиърс си!
– Нали! Липсват ми само розовите пухчета на опашките!
След като сме свършили да обсъждаме спортния екип с пребладаващо гейски елементи на Марио, той ми демонстрира функцията на някои от уредите. Толкова дълго не съм стъпвала във фитнес салон, че сега ми изглеждат като уреди за мъчение. Особено това нещо с ластиците, дето се закача за кука на тавана и го опъваш, докато не ти се изправят всички гръбначни изкривиявания и сколиози, а очите не ти изхвръкнат от орбитите като на анимационен герой.
Лукас най-после пристига и изглежда като тестостерон, който, макар и отново да харесвам моментално от кръста нагоре и от кръста надолу, е навъзможен за сваляне, понеже очевидно е гей. Браво за избора на пенис, прикрепен към инструктор, но не и за самия инструктор, понеже Лукас (или май по-добре да го наричам “хер Лукас Хитлер”) решава, че като за начало ще ме включи към машината за мускулна електростимулация. Отначало това за машината ми харесва, понеже си въобразявам, че тъй като токът ще върши моята работа да свива и разпуска мускулите на бицепсите и квадрицепсите ми, аз през това време ще мога да си смуча близалка и да си чета днешната преса, докато трае тренировката.
Обаче нищо такова не се случва.
След като ми надяват една жилетка, която наподобява бронежилетка на агент от SWAT отряд, и ме опасват с каишки от велкро и жици с електродни накрайници, токът така ме разтриса, че дори малко се напикавам. Лукас вижда, че обелвам очи и благосклонно намалява волтовете. Казва ми, че докато токът тече по мен, е добре да правя клекове, които да редувам с вдигане на гирички. Така тренировката щяла да е по-ефективна. Отиде ми приятната седяща тренировка!
След двайсет минути вече съм толкова потна, че дори бельото ми е мокро (и заради напикаването също!) По някое време Марио идва от другата зала да види как се справям. Поглежда зачервеното ми като на варен омар лице и изсъсква съзаклятнически в ухото на Лукас:
– Изпържи я!
Вече не се съмнявам, че връзката между двамата излиза извън границите на фитнеса и платоничната привързаност! Мръсници!
– Ох, стига толкова! – изпъшквам аз, при което Лукас казва с професионално-обработен, леденостуден инструкторски глас, че за финал ще ми пусне (пробно) антицелулитния токов масаж или както там го нарече. Преди да успея да му кажа, че нямам целулит и че по принцип не би ми пукало ако имам, токът пак ме разтриса.
Уговаряме се да отида за втора тренировка в петък. Записвам си наум да не забравя да си взема резервен чифт бельо. Когато изтезанието свършва и кладите са потушени, Марио предлага да пием кафе. Сядаме в едно заведение, където всички ни познават, и той казва на бармана да ни забърка протеинов шейк. Обяснява ми, че след тренирова е важно да се възстановят белтъчните нива в мускулите, върху което аз сериозно се замислям и си поръчвам коняк. С билков чай, за да е по-здравословно. Шейкът е отврат и дискретно отивам да го повърна в тоалетната.
На другия ден се събуждам без махмурлук като за сефте, но затова пък имам такава мускулна треска, че не мога да си вдигна ръката, за да си запаля цигарата. Единственото ми успокоение е, че получавам следното съобщение от Марио във вайбър: „Аз съм кайма след вчера!”
Въздъхвам и поглеждам календара. Петък е само след два дни.
