Да ти кажат, че си пълно дърво, за да те мотивират

| от Родител с лош опит |

Въобще не може да ме изненада всяка нова статистика, която казва, че българите не спортуват.

Дори мога да добавя и двете най-преки следствия от този факт – дебели са и умират млади.

Особено мъжете. Половината от съучениците ми пуснаха шкембета в ранните си тридесет. Жените сме по-претенциозни към външния си вид и дори да не спортуваме – пазим диети. Като здравословен ефект това понякога би могло да е по-вредно дори от бирения корем, но от естетическа гледна е за предпочитане. Да не говорим, че е форма на дисциплина, която сама по себе си е достойна за уважение.

Няма да откривам колелото – ясно е, че навиците за спорт се създават в семейството и то в детските години.

Израснах във време, когато се спортуваше не за здраве, а за да се печелят медали.

Въобще в моето детство не си спомням здравето да е било някакъв особен аргумент за каквото и да било – сигурно се е предполагало, че върви ръка за ръка със светлото бъдеще.

По онова време в училище минаваха някакви експерти и ни оглеждаха като коне дали имаме някакъв потенциал да свършим нещо за доброто на държавата. Един такъв реши, че имам хубави рамене и ставам за гребане. Много му се обидих – още го помня. Помня и как не ме взеха да тренирам художествена гимнастика, защото не бях кльощава, обаче ме взеха в хор, въпреки че въобще не мога да пея.

Спомням си също, че дете, което покажеше някакви добри спортни заложби, бе подложено на агресивен натиск да се премести да учи в спортно училище. Това беше и причината да спра да ходя на плуване.

Нямаше начин да се губи времето на треньорите: или плуваш за славата на отбора и високото спортно майсторство, или – спасявай се сам.

Това вече го няма и слава богу. Сега спортувам за кеф и това е едно от малкото удоволствия в живота ми, за които съм готова да правя големи жертви. Много се надявах, че дъщеря ми също ще запали по спорта като гледа, че майка й и баща й спортуват редовно. Записахме я на тенис и на плуване, като

не очаквахме да започнем с двойна грешка

И от двете пожела да се откаже горе-долу след месец. На тениса не улучвала топката, а на плуването й писали двойка и треньорката й се карала, че страхува да си потопи главата под водата. Опитах се да й кажа, че ходи за удоволствие, но си дадох сметка, че няма удоволствие с двойка и скандал и започнах разследване. Обадих се на учителките в детската градина, за да разбера за драмата с плуването. Те пък бяха получили оплакване от треньорката, че дъщеря ми не слуша. Опитали се да репликират, че става дума за едно от най-послушните и изпълнителни деца, но жената си държала на версията, че детето е виновно.

„Колко е възрастна Мица?“ – питам дъщеря ми, а ти ми отговаря: – „Не знам“. „Като мен ли е на години или като баба ти?“, продължавам да настоявам. „Като никого не е, няма друга такава жена“ , отговаря детето, а аз разбирам, че ситуацията е сериозна. Моля учителките да говорят с треньорката, а междувременно се информирам каква е драмата с потапянето на главата – дъщеря ми се страхува, че носът й ще се напълни с вода и не знае какво да прави. Почваме сухи тренировки по плуване. Връща се крайно щастлива, Мица й е казала браво.

Остава драмата с тениса. Трябва да обясня някак, че грешките не са признак на незнание или на некадърност, а са част от играта. Пускам телевизора, показвам Федерер. Не му влиза първият сервис, но въпреки това той е гениален, обяснявам аз. Обяснявам й какво е „непредизвикана грешка“, но не…

Детето твърди, че не трябва да се греши – който греши, той не може да играе.

„Глупости“ – свършва ми търпението и питам какво става с тези, които грешат на тениса. Разбирам, че се нареждат последни. Хайде пак на телефона. Моля отново учителките да говорят с треньорката, ако може дъщеря ми да не е винаги последна, защото това я травмира и съответно тя никога повече няма да улучи нищо. Колко тренирани играчи стават жертва на психиката си, а какво остава за едно 5-годишно дете. Баща й й купува нов розов гриф срещу обещанието да отиде още един път на тренировка. Този път не е последна и всичко е наред. Пак ще ходи.

Това е добрият вариант. Лошият е, ако тя не споделяше с мен, а само трупаше неприятен опит.

Не виня треньорите

Те са учени така – вероятно много по-зле дори. Старата педагогическа практика беше да ти кажат, че си пълно дърво, че за нищо не ставаш, за да те мотивират. Бой, плач, караници и ти се надъхваш. Казваш си: ще му покажа аз на тоя или тая, ще му натрия носа. Може би това е прословутата спортна злоба.

Според мен това не работи. Трябва да научим децата, че в това да се греши , няма нищо лошо, че се спортува за кеф, а не за точки и шестици. Без да съм никакъв експерт, си мисля, че изтървем ли децата, после имаме шанс да ги хванем чак като болни възрастни, на които кардиологът им е казал, че трябва да спортуват.

Ако бях икономист щях да сметна колко мъже в трудоспособна възраст умират от сърдечно-съдови заболявания, наднормено тегло и лош живот и колко струва това на държавата, но предпочитам позитивната мотивация.