Това е стаята, която наричат „хола“, други – „всекидневната“, трети – „трапезарията“, а някои, може би по-социалните – „гостна“. Нямам хол като този от снимката. Нямам гостна. Имам самотна стая и може би това е най-точното възможно название.
Мъртва дневна. Може би ще се зачудите какво имам предвид.
Тази дневна е мястото, където съпругът ми и аз живеем съвместно. По-скоро паралелни животи. Там не говорим. Ние гледаме телевизия. Обаче не успяваме да решим кое предаване да изгледаме заедно. Полягаме да разпуснем един до друг. Но не и е прегърнати. В стаята влизат хора. Но от екраните на телефоните ни и телевизора, не и гости, от години вече не.
Освен с мебели, холът е пълен с „но“ и „обаче“. Удобен е иначе, нищо че не е модерен като на картинката. Пълен е с остарели мебели от времето, когато се оженихме – преди повече от две десетилетия. По стените ги има и обичайните детски снимки в рамки.
Тази стая е и мястото, където празнуваме празници и рождени дни. Където поставяме коледната си елха. Където отоплявахме зимно време, докато все още нямахме пари за парно във всички стаи.
Хладна е, като нашата мъртва спалня. И за нея може да се напише доста. Години без докосвания. Без обич. И със сигурност без секс. Няколко дълги студени години без обсъждане на нашия несъществуващ сексуален живот.
Вижте още: И на жените им писва от моногамия
„Ще оправим нещата“, обеща той, а това никога не се случи. За пръв път се зачудих защо живеем така един ден, когато бях на 47. Все още бях много сексуална личност, не исках да си предствя, че оттук нататък, та чак до края, животът ми ще е все такъв. Нужно ли беше да се лишавам безкрайно? Нужно ли е?
Не изневерих, макар че ми е трудно да скрия, че тази мисъл все по-често ми минава през ума.
Такъв, в който мога да се шегувам с партньора си. Да преметна краката си върху неговите. Да се отпусна, да си разкажем за деня си, да се почувстваме приети. С несъвршенствата си. Със сексуалността си. С интересите си. С проблемите си.
Те не са добре дошли в сегашната ми уж перфектна всекидневна.
Вижте още: Разводът на Кевин Костнър и жена му: Битка за всяка тенджера и тиган
Живият хол би бил място за прекрасни спомени. Едно такова място би довело до събличане още в коридора, по пътя към спалнята.
Този хол би бил място за радост. И дори за разногласия. Разногласията са хубаво нещо. Със сигурност по-хубаво от мълчанието.
Трябва да е място, където да говорим. Не просто да седим разделени и да се игнорираме един друг, всеки от нас на лаптопа, телевизора или телефона. Преди да отидем да спим, обърнати с гръб. И никой никого да не докосва.
Може би си струва да опитам още веднъж. Иначе ще трябва да призная, че бракът умира в хола.
*Името на автора е променено поради лични причини.
Вижте още:
