В детската градина на сина ми има правило. Ние сме родителски кооператив и за да може всеки да се справя с различни ситуации по относително еднакъв начин, трябва да имаме политики като тази.
Това правило казва, че едно дете може да задържи играчка, колкото дълго поиска, а ако друго дете иска същата играчка, трябва да изчака, докато на първото му омръзне. Дори трябва да „пазим“ играчки за едно дете, ако то отиде до тоалетна или за хапване, за да не му я вземе някой, преди да се е наиграл. Това се отнася за всичко на двора или в сградата, включително за люлките и катерушките.
В началото не ми идваше на ум дори да помисля защо е необходима такава политика. Просто я спазвах, защото това е правило и не ми се струваше голямата работа. Всички деца знаят правилото, затова като изключим първите две седмици, не го възприемат като голям проблем, когато им кажеш: „Можеш да вземеш играчката, когато Сара я остави“.
По-късно обаче забелязах, че когато отидем на друго място, отношението към споделянето е напълно различно и започнах наистина да разбирам какво значи това правило.
Две спорни практики на споделянето
Ето няколко примера за спорни практики по отношение на споделянето, които забелязах наскоро. Първата е свързана с моя близка приятелка. Тя и близо 2-годишното й дете бяха в парка. Детето носеше малка количка, с която да си играе. Едно малко по-голямо дете поиска да вземе количката и настояваше 2-годишното момченце да му я даде. Последва типична бебешка схватка, след която майката на второто дете каза: „Предполагам, че майка му просто не го е научила да дава“, въпреки че количката принадлежеше на сина на приятелката ми и когато някой поиска да му я вземе, той е в пълното си право да каже „не“.
Втората ми история се случи една сутрин в местен детски кът, пълен с тонове пластмасови колички,триколки, топки и надуваем замък. Мечтата на всяко малко дете
Там има една червена кола, която синът ми особено харесва и последния път, когато отидохме, я кара около час и половина. За разлика от майките на по-малки деца, които им висят на главите през цялото време, аз съм на мнение, че синът ми е достатъчно голям и че мога да стоя встрани. Именно от тази моя позиция видях една майка, чийто син очевидно искаше да кара количката на моето дете и която непрекъснато се приближаваше с вариации на едно и също изречение: „Добре, сега е време да му отстъпиш количката!“ Разбира се, синът ми я игнорираше при всеки неин опит, докато накрая тя не се отказа.
В залата имаше поне милион други колички, които нейният син можеше да кара, включително и такава, която беше почти същата като червената.
Училището на живота
Не съм съгласна с подхода на майките, в която и да е от тези две ситуации. Мисля, че е лоша услуга да учиш едно дете, че може да има нещо, което принадлежи на друг просто защото така иска. Разбирам желанието да дадеш на детето си всичко, което пожелае. Всички искаме да можем. Но е добър урок и за двамата да разберете, че не винаги е възможно и не трябва да минавате през главите на други хора, за да получите тези неща.
И не само това – в истинския живот нещата просто се случват по различен начин. Когато детето стане възрастен, ще си мисли, че всичко, което види, му принадлежи. Това вече се случва в едно по-младо поколение. Четох чудесна статия за това как днешните 20 и няколко годишни очакват повишение в работата си, защото „се появявам в офиса всеки ден“.
Ако смятате, че греша, помислете си за собствения си живот. Когато сте на опашка в магазина, не пререждате някого на касата само защото не ви се чака.
Повечето възрастни няма да вземат нещо от някого, като например телефон или очила само защото искат да ги използват. (Е, вероятно има и такива, в такъв случай – този текст не е за вас).
Всички тези неща, които изисква родителството, са трудни. Но нека научим децата си как да се справят с разочарованието, защото то се случва. И няма винаги да бъдем на линия, за да правим нещата вместо тях.
Нека ги научим как да постигнат онова, което искат, със старание, търпение и упорита работа.
Та как се чувствате относно идеята за споделянето, когато става дума за възпитанието на деца? Вероятно нямате „политика“, както и аз нямах преди в детската градина да ми кажат, че има такава. Сега виждам разнообразни подходи от родителите наоколо. Това ме кара да се чудя, дали не трябва да говорим за този проблем малко повече.
