Мама е виновна

| от Леа Барух |

Едно от най-характерните неща, чрез които можеш да разбереш, че не само физически, но и духовно си в статус “майка”, е чувството за вина. То, заедно със самоотвержената любов към онова трикилограмово беззъбо ревящо човече, което се отскубва от тялото ти, е първият признак, че вече до края на живота си никога повече няма да се насладиш напълно на състоянието, наречено спокойствие. Просто защото то вече няма да те спохожда. Виж, чувството за вина обаче, перманентно ще си е там.

При някои по-подвластни на майчиния инстинкт то даже се появява още с първите симптоми на бременността и се изразява в маниакална грижа за плода и себе си като негов носител. Ама не просто класическите без цигари, никакъв алкохол, разходки на въздух и почивка, а изцяло нов живот, посветен на размножаващите се клетки в таза ти. Обикновено в самото начало над чувството за вина доминира отговорността да не окепазиш бъдещия живот с обичайното си момичешко нехайство. Гледаш да се храниш балансирано, отказваш купони и далечни пътувания, ходиш пеша, заменяш петте кафета на ден с билкови чайове, за радост на баба ти най-после се загащваш дълбоко да не ти изстине кръстът и изобщо намаляваш оборотите и смекчаваш емоциите. И докато се фокусираш да правиш както трябва всичко това, някъде отвътре, дълбоко и упорито, започва да се намъква тя, вината.

Първо е заради нещо глупаво – например, че все пак си изпила една чаша червено вино на някой си рожден ден или си си дръпнала два пъти от запалената цигара на приятелка. Усетила си как лекичко се намразваш още, докато го правиш, но вътрешният ти гласец нашепва, че нищо кой знае какво не се е случило и ти си обещаваш никога повече да не правиш така. С течение на времето и трупането на килограми и месеци обаче, гласецът отвътре съвсем залинява, а чувството за вина набира сили и самочувствие. Затова започва да ти се явява нощем, в оня порядък между три и пет сутринта, когато всичко изглежда по-драматично и нерешимо, и си търси за какво да те обвини.

Точно това е времето, в което се сещаш как преди петнайсет години на абитуриентския бал яко си се напушила с трева и студена пот те облива да не би сега детето да вземе да се роди с три уши или осемстотин грама тегло. Тогава и за други неща се сещаш – за всичките мъже, с които си преспала някъде през годините, за напиванията до намотичване, за системното недоспиване покрай изпитите в университета, за стреса на работа, за десетките диети, заради които си поглъщала невъзможни неща, за съпругите на женените мъже, които са те сваляли. Привиденията идват едно след друго, сядат на облото ти коремче и оттам те стрелкат с очи и те сочат с показалец: “Тииии… сигурна ли си, че заслужаваш здраво и хубаво детееее?!” А ти примигваш виновно, горко съжаляваш за всяка малка щуротия, младежка палавост или човешка беля и суеверно плюеш в пазва, чукаш на дърво и се молиш провидението да ти прости.

Ако случайно чувството за вина не те е яхнало в деветте месеца бременност, може скоропостижно да го направи по време на раждането.

То най-лесно се вмъква тогава, когато има и най-малък намек за наличието на някакъв проблем, така че с всеки сантиметър разкритие вратата му се отваря по-широко и по-гостоприемно. Напъваш, ама нищо не става – ето ти повод да се почувстваш виновна, че не помагаш на бебето да се роди! Контракциите ти отвяват главата от болка и ти крещиш – хайде, ето ти още един повод да се почувстваш повече лигла, отколкото майка! Така хубаво са ти наговорили колко по-добре е да раждаш нормално, не ако се наложи да изродят детето чрез секцио, направо поемаш цялата вина на библейската Ева на гърба си и барабар с нея се подлагаш на операция. Ако всичко тук мине добре, спокойно – има време за още вина – нали едва ставаш от леглото, защото неистово те боли коремът! Така детето ти приплаква в легълцето си, а ти, оперирана жено, не можеш светкавично да скокнеш и да го вземеш в ръцете си! Как да не си виновна?!

До този момент колкото и да са много, майчините вини са като малки вадички пот, които от време на време се спускат по челото ти. Когато се прибереш вкъщи с детето обаче, вината невидимо се настанява върху главата ти и ежедневно се излива върху теб като кофа ледена вода. Виновна си, че кърмата ти не е достатъчно – я как другите майки ги хранят тия деца до предучилищна възраст, а ти цедиш някакви мизерни двайсет грама от тия иначе немалки гърди! Виновна си, че не си разбрала кога бебето се е наакало за пореден път в сменения памперс и вечерта малкото му задниче е грейнало в червено като маймунско дупе. Виновна си, че е заспало в количката, а не в легълцето си, но си виновна и че си спи в леглото, когато е можело да си подремне в количката на въздух. Когато се буди посред нощ, пак си виновна, защото не искаш да го приспиваш, че да не се разглези. Но си виновна и когато го гушнеш и заразнасяш из апартамента, защото то, милото, не може да се отпусне и да си подремне от само себе си. Каквото и да си мислиш, имаш вина за това, че ти се е паднало ревящо бебе – сигурно не си си подсигурила спокойна бременност, затова.

В случай пък, че детето е прекалено спокойно, пак можеш да си глътнеш виновното хапче, защото този флегматичен темперамент ще да е вследствие на оная една чаша вино и двете дръпки от цигарата по време на бременността, дето ти ги припомних по-горе. Дали детето ти е леко облечено или навлечено, дали има шапка или русото му бретонче се вее на студения вятър, дали ръфа бисквитка или ближе пясъчните си ръчички все едно – ти си виновна! Ако яде малко или много, ако не се научава на гърне, ако предпочита теб и реве от свекърва ти, ако глътне фас, удари си челото, не му растат зъби, кашля, има диария или не проговаря, виновна си пак ти, знаеш си. Виновна си не само за нещата, които се случват със самото дете, но и за нещата около неговото съществуване. Например, разбира се, че си виновна и за адската жега и канския студ, когато няма как да го извеждаш. Виновна си още, че въпреки дългото майчинство трябва да почнеш работа, понеже не ви стигат парите, ама си още по-виновна, ако пък чувстваш удоволствие, че се връщаш в офиса. Защото мястото на майките е при децата им и това ще ти го крещят всякакви майки отличнички, да си знаеш. Не го правят с лошо – то е, за да има по-виновна от тях майка, с която да се сравняват, че така самите те да не се чувстват толкова удавени в собственото си чувство за вина.

Ако си мислиш, че със самостоятелността на детето личната вина се топи, виновно сведи глава и ме чуй.

Когато децата растат, расте и необятното поле от възможности една майка да се почувства виновна. Не сте избрали правилната детска градина? Бейбиситърката пуши пред детето? В първи клас са му счупили носа или е паднал на зеленото училище? Не е добра по математика, не пише домашни и на английски знае само думата fuck? Не обича супа от спанак, плюе баба си и носи у дома бездомни котки? Облича си фланелката наобратно, страх я е от морето, не може да кара колело, пее фалшиво… Кой друг да е виновен, ако не майката?! Нали тя там девет месеца го носи, тя го ражда, после тя основно го възпитава?! Затова й остава само коленопреклонно да се моли на детето да не би “нещо да му има”, че тогава вината, която си носи на рамо, може наистина да я смаже. Защото тогава на гърба й с радост и въздишка на удовлетворение я стоварва и държавата.

Майка съм на две пораснали деца. Чувството ми на майчина вина се равнява на възрастите им и тежи колкото всички пюрета, настинки, антибиотици, дрешки, ваканции, тетрадки и учебници, разговори и безсънни нощи, обелени колена и пукнати вежди, всички отправени погледи на упрек от невиновните за нищо останали роднини по веригата. Веднъж пратих детето на градина с два различни пантофа. Друг път забравих да го взема и в осем вечерта нервна учителка ми звънна да ми напомни, че съм майка. Другото дете пък падна под носа ми върху масата в хола, спука си веждата и после я лепиха в „Пирогов“. Веждата, де, не детето. Досега има белег, който ме гледа лукаво и припява “помниш ли меееее?… виновна сиии…”. Нищо, че точно до нея беше още и баща й, и баба й – те не са виновни.

Случвало ми се е, докато плащам едни солети на бутка на морето, дъщеря ми да изчезне. Беше на три години, през август, на нагъчкания от народ плаж на Албена. В петте минути, в които слаломирах като торпедо из чадърите, докато я мерна лежерно да си се разхожда по брега, ми умряха десет години живот. И досега се чувствам виновна. Толкова виновна, че оттогава не съм стъпвала на оня плаж и не си купувам солети. Не, че ме спасяват от вечното чувство на майчина вина – така съм свикнала с нея, че когато за миг я забравя, губя себе си. И за това съм виновна, разбира се! Ами че то каква ще е тая майка – физически и духовно – дето има наглостта да си губи от време на време вината?!…

 
 


Повече информация Виж всички