Всички хора имаме закодиран вкус към драмата. Понякога безобиден и изразяващ се в интерес към пикантна информация за приятели или роднини, понякога не съвсем безобиден, включващ непозволена намеса в живота на другите.
По-често, отколкото си мислим, драмата разяжда живота ни и съсипва отношенията ни, без изобщо да го разбираме. Несъзнателно биваме въвлечени в отношения, в които се оказваме част от т.нар. „триъгълник на Карпман“.
Наречен на името на американския психолог Стивън Карпман, този конструкт е една от най-популярните психологически игри, в които участваме. Същински психологически капан, в който попадаме или сами улавяме най-скъпите си хора.
Просто си спомнете за лятната почивка или коледната вечеря със семейството си: всички като с магическа пръчка се превръщат в своето уплашено, несигурно осемгодишно „аз“ и комуникацията по иначе приятния повод се превръща във водопад от обвинения и негодувание.
„Драматичният триъгълник“ също плъзга своите токсични пипала и в работна среда, за което си струва да внимаваме.
Ако се окажем в ситуация, в която сме страна в много конфликти и намираме твърде малко разрешения в повечето си междуличностни отношения, вероятно сме заседнали именно в подобна ситуация.
Стивън Карпман е описал модел на човешко взаимодействие, на деструктивни и дисфункционални взаимоотношения, при които хората в конфликтни ситуации примемат една от три роли: на агресор, на спасител или на жертва.
Всяка от тези роли е израз на стаявана вина, срам, токсичност и натрупана обида към другите.
Понякога сме заседнали в самоунищожителна или егоцентрична роля и е лесно да се „подхлъзнем“ в екстремно състояние, което не е полезно нито на нас, нито на хората, с които общуваме. Някои хора обаче комуникират по този модел през целия си живот.
Жертвата
Класическият рефрен на жертвата е „Горкият аз!“
Термините на Карпман не бива да се тълкуват буквално. Жертвата не е задължително реален обект на насилие, а по-скоро някой, който се чувства или действа като такъв, за да избегне отговорността за действията си като зрял и отговорен човек. Вместо да поеме отговорност, той се превръща в споменатата осемгодишна версия на себе си. Както казва Аристотел: „Дайте ми детето и аз ще ви покажа зрелия човек“.
Жертвата се стреми да убеди както себе си, така и другите, че не могат да направят нищо достатъчно добро и смислено за нея, всичко е безполезно и тя търпи кротко и безропотно негативното отношение на другите, без да носи никаква част от отговорността за случващото се. Възможно е този тип донякъде лицемерно самоотричане и опияняване от собствената позиция на мъченичество да се превърне в мания.
Хората в тази роля се боят от промяна или признаване на истинските си чувства, което може да доведе до високи нива на безпокойство и неудовлетвореност. Парадоксално, те смятат, че правят всичко възможно, за да избягат именно от тези чувства.
Вижте още:
Когато майка ти винаги е в ролята на жертвата
Спасителят
Мотото на спасителя е „Нека ти помогна“.
Хората, изживяващи се като спасители, се чувстват виновни, ако не се притекат на помощ и в крайна сметка могат да станат гневни и обидени (и да се превърнат в агресори), ако помощта им не успява да постигне промяна.
Макар и понякога те да подхождат с най-добри намерения, опитите им за спасяване имат отрицателен ефект: жертвата изпада в ситуция на зависимост и губи стимул за промяна или не може изпита последствията от своите избори, действия или провали.
Вътрешните причини, поради които играем тази роля, обикновено се коренят в това, че вглъбявайки се в този тип поведение и фокусирайки енергията си върху някого другиго, това ни позволява да игнорираме собствените си тревоги, недостатъци и проблеми за определено време.
Също, получаваме оправдание за негативните си чувства към близките ни, без да имаме стимул да ги адресираме директно. Тъй като в тази роля също има доза егоцентризъм, повтаряме същия поведенчески модели отново и отново и освен, че не позволяваме на жертвата да се сблъсква с житейските негативи, избягваме справянето и със своите собствени.
Вижте още:
Да протегнеш ръка е задължение. Да я приемеш – избор
Агресорът
Той утвърждава: „Всичко е по твоя вина“.
Агресорът има проблеми с контрола, арогантен е, заема обвиняваща позиция, омаловажава другите, критичен е, има проблеми с гнева, авторитарен е, твърд, често изпада в самозаблуди, обича да манипулира и да демонстрира собственото си превъзходство.
Понякога до степен, в която искрено вярва в изкривената си представа за себе си и за живота. Ако бъде конфронтиран за поведението си, може да започне да се отбранява и да премине към ролята на жертва. Дори и тогава обаче не спира да се опитва да унижава другите и да ги омаловажава.
Тези роли, разбира се, са донякъде условни и много флуидни – попаднем ли в някоя от тях, възможно е да преминаваме от една в друга в рамките на същите взаимоотношения или да примем коя да е от ролите в различните ни връзки.
Понякога се случва да попаднем в роля и в опит по открит, честен и автентичен начин да разрешим даден проблем. Но често, макар и несъзнателно, това може да бъде използвано от другите за осъществяване на недобронамерени цели и скрити токсични планове.
Вижте още:
В капана на приятеля нарцисист
Дори и когато другите постъпват злонамерено спрямо нас е редно да поемем отговорност за собствените си неуспехи. Без излишно самообвинение и критичност, но с реална оценка на собствената ни роля.
Ключът към решението на повечето личностни проблеми е в развиването на повече здравословно самочувствие, любов към себе си, самоуважение.
Да започнем да приемаме хората такива, каквито са. Това не означава да търпим всякакво поведение спрямо себе си, но е хубаво да осъзнаем, че никой не е длъжен да е това, което ние очакваме от него.
Никой не може да реши собствените ни проблеми без наше участие. Никой не е длъжен непрекъснато да ни отдава вниманието си.
Едно от най-ценните неща в живота, които трябва да усвоим е да правим баланс между това да виждаме проблемите и недостатъците си и това да оценяме позтивното и ценното в живота си. И да сме благодарни.
Не е редно да предлагаме непоискани съвети и помощ. Ако искаме да помогнем на някого, да го правим с практични предложения и действия. Слушането с часове на празните оплаквания на жертвата не ѝ помага, точно обратното- кара я да се задълбочи в проблемите си.
Отговорността за случващото се в живота на другите (освен ако не сме предизивкали конкретна ситуация с думи и действия) не е наша. Не можем да го променим по наше желание.
Хубаво е да намерим начини да подобрим самочувствието си, но не с действия, от които да се ползват другите.
Да засилим оценката на собственото си поведение, но не в крайност, в която да се почувстваме като жертва. Никой няма право да диктува чуждите действия и решения.
Ако действително искаме да помогнем на някого да се промени, да не го правим с нарушаване на личното му пространство и обидни думи или постъпки. Личният пример винаги дава най-добрите резултати.
Хоби или някаква приятна странична дейност, която да ни помогне да увеличим чувството си за лично значение, винаги помага.
Ако имаме проблеми с гнева и агресията, е редно да потърсим здравословни начини за справяне…
Идеята да се запознаем по-подробно с тази поведенческа теория, е да се отдалечим от крайности в поведението, които разрушават отношенията ни и да постигнем по-здравословен и по-положителен житейски баланс.
Да се превърнем от агресор-потисник към амбициозен човек с добри граници. От безпомощна жертва – да постигнем скромно, но спокойно и привлекателно състояние на себепознание. От саможертвени спасители да станем състрадателни и разбиращи емпати.
Още от автора:
„Да“-то ни прави хора. Но „не“-то ни прави индивиди
