Казват, че рекордите съществуват, за да бъдат подобрявани. Че смисълът на спорта е постоянно да смъква границите на човешките възможности – едно изискващо, самотно и често неблагодарно занимание, което учи на дисциплина, вяра и чест. Малцина са тези, които стъпват на върха, а провалът винаги се съди по-шумно от победата.
Не и в случая на украинската лекоатлетка Ярослава Магучих, която подобри 37-годишния рекорд в скока на височина на великата Стефка Костадинова.
22-годишната Магучих преодоля летвата на 210 см на Диамантената лига в Париж, изпреварвайки с 1 см постижението на българката от 1987 година. Костадинова поздрави младата състезателка, чиято кариера отдавна следи, и й пожела още по-високи резултати на Олимпиадата. Човешки, спорстменски и автентичен отговор от човека, който най-добре знае цената на успеха.
Доста по-различна беше реакцията в социалните мрежи, сякаш някой е откраднал или разрушил славните българските постижения.
Ако се отърсим от троловете и безвкусната фенщина с привкус на ксенофобия и женомразство, ето как би могла да изглежда дискусията – или поне изводите от нея.
Някои критикуваха Костадинова, че била „политически коректна“ със своите похвали, само защото Магучих била украинка. Някак се оказа, че спортистите на Украйна нямат право да печелят медали и да поставят рекорди. А да беше и марсианка, Стефка Костадинова пак щеше да я поздрави и да я подкрепи, точно както преди правеше с хърватката Бланка Влашич. В продължение на години тя беше единствената „заплаха“ за рекорда й, но не и в главата на председателката на БОК, която казваше, че вижда себе си в нея.
Големите спортисти и големите хора постъпват по този начин.
Толкова млада, а вече световна и двукратна европейска шампионка, Магучих не е „случаен фактор“, който „изведнъж“ някой е изтикал напред, за да ощети България. Преди месец на Европейското в Рим златното й връчи не кой да е, а Стефка Костадинова.
Като девойка Магучих поставя световен рекорд и печели титли, включително Младежката Олимпиада през 2018-а. На Игрите в Токио 2020, вече при жените, тя стига до бронза. Бъдещето пред нея е светло и не може да се засенчени с конюнктурни коментари или невежество. Въпросът за България е как да се конкурира в спортовете, където някога беше сила, и как да помогне на своите атлети да постигат по-добри резултати.
Някои заподозряха, че работата е нагласена, защото летвата била по-ниско, режисьорът на предаването излъчвал други състезания, а после записът бил монтиран. На реномиран форум като Диамантената лига, генерална репетиция за Олимпиадата в Париж, никой не би допуснал, че стюарди, супервайзъри, съдии, организатори и всички замесени лица ще позволят измама, само и само за да ощетят България или да вдъхновят украинския народ да се бори с агресора. Войната вече бушува трета година, та къде е украинският Юсеин Болт, Арманд Дуплантис или Мо Фара?
Успехът на Магучих подобрява, но не „убива“ този на Стефка Костадинова. Името й е и винаги ще бъде изписано със златни букви в световната спортна история. Дори след 50 или 100 години да се намери тенисист, който да спечели повече титли на Ролан Гарос от Рафаел Надал, той винаги ще бъде Кралят на клея. Никой няма да отнеме Меси от аржентинците, Фелпс от американците, Шумахер от германците, Джокович от сърбите. Рекордите и титлите са свързани с националност, просто защото всеки спортист представлява своята родина, но също и с нещо много по-голямо – с идеала за величието на човешкия дух и силата на човешкото тяло, с решителността и вярата. Невъзможното, немислимото, невероятното се случва пред очите ни – и в спорта, и в живота.
Няма нищо забавно в „мненията“, че новата рекордьорка имала „адамова ябълка“. Нито в масовото тиражиране на снимките й по бански, за да се произнесат клавиатурните експерти по „джендъра“ какво се крие отдолу.
По-интересна се оказа информацията за нейните гаджета, отколкото за кариерата й до момента или за трудностите й да напусне Украйна след руската инвазия, да забрави живота, който е живяла, и да продължи някак напред.
Когато спортни аргументи няма, тогава идват личните нападки. Всички тези писания тип „на черното – бяло“ за пореден път омаловажават жените и ги превръщат в обект на подигравки. Тази омраза им вреди за ден, седмица или година. Но накрая остават само постиженията им.
Ако вече не сте го направили, запомнете името на Ярослава Магучих. Тя е тук, за да остане.
Още от автора:
