По-рано тази година направих своята шеста татуировка – деветоопашатата лисица демон от японската митология. Причината да избера именно това изображение беше известната манга и аниме поредица „Наруто“, която следях, докато пораствах.
Едноименният протагонист със сигурност е художественият образ, който най-силно е повлиял на развитието ми. От него научих никога да не се отказвам от близките си, независимо как постъпват, независимо колко трудно ми е да остана. А също и никога да не спирам да вярвам в доброто у хората. Винаги да търся дълбоко в тяхното минало причините да станат такива, каквито са. И да правя паралели между техните истории и своята собствена, с цел да изградя емпатична връзка и да успея да повлияя положително.
Лисицата пък символизира травмите и вътрешните демони на героя, които той овладява, за да ги накара да работят за него, вместо да им се подчини и да деградира.
Когато човек работи върху себе си и овладява личните си травми и вътрешните си демони, рано или късно осъзнава, че излекуването им е несъвместимо с идеята никога да не се отказваш от никого и винаги да вярваш в доброто в хората.
Обратното, независимо в какви сладки думи е облечено, не е нещо повече от търсене на постоянна валидация, опит да докажеш на себе си, че можеш да накараш всекиго да те харесва и обича. Опит да контролираш хората и да им влияеш, при това понякога против собствената им воля. Опит да направиш чужди избори. Опит да изкривиш реалността или да сам да се убедиш в неистина.
Желанието да следваш хората до последно и да вярваш в тях „до дупка“ е всъщност именно отговор на травма и канализиране на вътрешните демони.
Има безнадеждни отношения, има безнадеждни ситуации, има дори и безнадеждни хора. И макар че последното се случва най-рядко от изброените, дори достиженията на науката криминология и на насоченото към превъзпитание наказателно правораздаване потвърждават, че невинаги и не на всеки може да се повлияе положително. Не всеки може да бъде социализиран или ресоциализиран в обществото.
Това важи с още по-голяма сила, когато не става дума за обществото в целостта му, а за нашите собствени микро общности, които градим помежду си.
Хората понякога имат нужда да бъдат оставени на мира – да вземат грешните си (според нас) решения, да живеят, както сами са намерили за добре, да се развият в не толкова положителна посока, да си тръгнат и повече да не бъдат закачани. Ние пък, от своя страна, имаме нужда да осигурим на самите себе си свободата да пускаме хора и ситуации и да продължаваме напред.
Ако ти си единственият човек в компанията, който търси приятелите си, измисля активности, покани, предложения и занимания, съобразени с предполагаемите желания и претенции на останалите, може би трябва да спреш. Може би трябва да оставиш другите да те потърсят и същевременно да приемеш мисълта, че това може и никога да не се случи.
Може би трябва да използваш освободеното си ментално пространство за това да си зададеш въпроса какво всъщност ти се прави на теб. И кога. И с кого. Без да се чудиш кой ще се присъедини или на кого ще му хареса.
Самодостатъчността не означава да си сам непременно. Означава единствено да не превръщаш хората в живота си във фикс идея. Това всъщност ще ти осигури шанса да привлечеш към себе си правилните за теб хора, които биха те ценили истински и биха те търсили на свой ред.
Може би трябва да вдигнеш бялото знаме и да осъзнаеш, че работната ти среда няма да се оправи, най-малкото защото това не зависи само от теб, а и от всички други страни.
Някой друг вероятно е по-подходящ точно за тази работна среда и няма да я вижда като токсична, а ти си подходящ за друга.
Може би в рамките на романтична си връзка е достатъчно да извървиш своите десет крачки към другия. Не е нужно след това да извървиш от негово име и неговите десет, а след това почти със сигурност да чуеш, че нарушаваш чуждите граници и натискаш твърде много.
Хората се обичат по различни начини и това не означава, че не се обичат. В случай че една любов, не се случва по нужната за теб кройка, не е твое правото да я прекрояваш. Не можеш да промениш другия, можеш единствено да го смениш. И отново, както за приятелствата, да приемеш мисълта, че самотата е един от потенциалните ти финали и далеч не е най-страшният.
Може би трябва да спреш и да се надяваш, че ще научиш хората да мислят като теб и ще промениш цялото общество, ако не спираш да говориш, и говориш, и говориш. (Който не вярва, може да се замисли дали някога е успял да убеди непознат човек в каквото и да било в коментар под публикация в медиите или социалните мрежи).
Ще бъдеш по-продуктивен, ако работиш за положителни промени със съмишлениците си, вместо да опитваш да превъзпиташ различните от теб хора.
Ако не се научиш да пускаш нещата и да си тръгваш, няма да ти останат нито място, нито време, нито енергия за нови хора и ситуации в живота ти.
Винаги си струва да опитваш да промениш нещата към по-добро, но и винаги си струва да спреш, когато видиш, че не се получава. Обратното означава да се въртиш в кръг. И да не взимаш решение, а невзетото решение обикновено е най-грешното възможно, защото то е всъщност бягство от решение и оставяне на отговорността извън теб.
Лисицата с девет опашки се озова на глезена ми именно с идеята да ми го напомня, ако някога го забравя.
Вижте още:
