Ако някой хвали новата ти прическа и панталоните ти, преди да ги е видял, би ли повярвал на оценката му за цялостния си външен вид?
Ако пък друг започва да подправя приготвената от тебе храна, цъкайки с език, още преди да я е опитал, ще му се довериш ли за мнение за резултатите от своите усилия?
Злоупотребата и с едното, и с другото създава дискомфортна среда както в личните отношения, така и в професионалните.
Да си говорим честно: ще се постараеш ли истински, ако знаеш, че колегите ти ще се съгласят с каквото и да предложиш, или просто ще кажеш първото, което ти е дошло наум? Има го обаче и обратното: в случай че получаваш самоцелни критики и корекции за всеки ред код, текст или шевове, които си създал, ще се опиташ ли наистина да развиеш своя добра и смела идея, или ще искаш да получиш най-после одобрение, та да се приключва…
Няма да забравя как на едно мое някогашно работно място в една компания чух коментара: „Давайте корекции на агенцията, дори и всичко предложено да е перфектно, нека да си оправдаят там хонорара все пак“. Месеци по-късно избухна чудене защо агенцията вече не се престарава с проектите на компанията. Наистина, защо ли?
Да не говорим, че има и колеги в собствения ти екип, които се чувстват длъжни да критикуват, да задават въпроси или да дават допълнителни предложения, само и само за да оправдаят собствената си заплата, не тази на агенцията. Сякаш им се струва, че ако си замълчат или кажат: „Браво, това ти се получи перфектно!“, ще обезсмислят своята собствена роля в екипа.
Вижте още:
Как да се справим с микромениджмънта на шефа, когато работим от вкъщи
Има ги, разбира се, и другите – онези, които от чист мързел ще ти дадат похвала и безрезервно одобрение за проект, който всъщност не са погледнали. После, ако нещо се обърка, ще бъдат шокирани какво не е наред. Няма да скрия, че съм стигала и до двете крайности някога.
Едва с опита си човек осъзнава (всъщност не всички хора осъзнават) една проста истина:
Поне не, ако искаш ефективна, продуктивна и психологически комфортна работна среда в и с екипа си.
До скоро за мен това беше само заключение, което съм си направила в служебната си практика и се опитвам да прилагам, но попаднах и на научно потвърждение на извода си. И то благодарение именно на колега от екипа ми, който тези дни изпрати публикация от Harvard Business Review за едно любопитно изследване на ефективността в различни професионални среди.
Авторите на проучването, академик Емили Хийфи и нейният консултант Марсиал Лосада посвещават вниманието си на 60 отделни ръководни екипа компании за обработка на информация. Те измерват различни фактори: от удовлетвореност на клиентите на съответния бизнес, до финансово представяне.
В рамките на изследването двамата учени откриват и доказват интересна взаимовръзка, над която си струва да се помисли и анализът да се приложи на практика.
Разбира се, не става дума за произволни хвалби или критики, а по-конкретно за такива, които са фокусирани върху пряката работа на хората в екипа. За финия баланс между „Идеята ти е страхотна, браво, че се сети и благодаря за усилията ти!“ и „Как ти хрумна това, не си го и помисляй, абсурд, няма как да стане!“.
Изследваните отрицателни коментари впрочем на моменти стигат до сарказъм и язвителни или пренебрежителни забележки.
Изводите от проучването са следните:
Средният коефициент за най-добре представящите се екипи е 5,6 – тоест служителите получават по един негативен коментар на всеки пет-шест положителни.
Екипите със средно представяне са били със среден коефициент 1,9 – близо двоен превес на положителната обратна връзка спрямо негативната.
Най-ниско се оказва представянето на екипите с по три отрицателни реплики спрямо всяка една положителна, или с коефициент 0,36.
Във всички успешни екипи обаче неприятна обратна връзка все пак има.
С критиката не трябва да се прекалява, но не може и да се мине изобщо без нея. Тя е способна да привлече вниманието на колегата или служителя, вместо да го приспи. Също така критиката предпазва от самодоволство и от размиване на индивидуалните отговорности в обща колективна безотговорност.
Положителната обратна връзка мотивира хората да действат по-уверено, с повече решителност, енергичност и креативност. Неслучайно съществува глаголът „окуражавам“.
Неслучайно съществува и комуникационната конструкция, наречена „маркетингов сандвич“, за която впрочем научих не от университета, а от епизод на сериала „Отчаяни съпруги“ още като ученичка и я ползвам и до ден днешен.
„Маркетинговият сандвич“ представлява скриване на откровена и градивна критична реплика между две други, също откровени, похвални реплики.
Би било добре похвалните реплики да са откровени по принцип, защото фалшът и самоцелността се долавят и личат. Важно е да знаеш, че усилията ти се забелязват. И че се разглеждат и оценяват по достойнство. Обратното ражда апатия.
Струва си да се помисли над всичко това.
Защото често се случва от много „тук си пропуснал запетайка“, „цветът на този слайд се отличава от бранд палитрата ни“ и „леко ти трепери гласът, когато говориш пред хора“ да сме пропуснали всъщност да кажем:
„Презентацията ти беше съдържателна, смислена и интересна, аз научих новите неща, а ми направи впечатление и че останалите те слушаха с внимание и дори си записваха. Браво!“.
Вижте още:
Шест думи, които ме провалиха на интервюто за работата-мечта
