Страх. Това беше чувство, когато за първи път видях детето си. Изнизаха я от тялото ми и докато още се осъзнавах от приятната доза райски газ, която бях поела в името на безболезненото раждане, ми я поднесоха пред лицето.
Дребно бяло и чисто личице с ококорени очи, в които се чете някакво страшно отегчение.
Все едно казваше „леле, пак ли това същото ще го живея?!“ с цялата досада, с която един стогодишен старец би се оказал отново в изходната позиция на живота.
Това толкова мъдро изражение, изплантирано в бебешкото лице на моята първородна дъщеря, ме изплаши. Гледах в очите световната мъдрост, а всъщност трябваше да й бъда майка и да й помогна да порасне. Трябваше да я водя през детството, да я подготвя за младостта и през цялото това време да се грижа за някакви конкретни неща като нахраненото й коремче, нощните й колики, чистото й дупе, спокойния й сън…
Честно казано, на двадесет и четири години изобщо не си го представях. Бях щастлива, когато детето ми се появи във вид на втора чертичка върху теста за бременност, но тия подробности с ежедневните бебешки грижи не ми бяха дошли на ум. Ми бебе като бебе – миеш, храниш, заспива и готово! Да, де, ама не било точно така. И моята малка новородена диктаторка ми показа кой е шефът още в самото начало…
Не знам как хорските бебета спят непробудно по девет часа, но моето едва скалъпваше и три.
В останалото време подскачаше, катереше се, падаше, търкаляше се, лазеше, опитваше се да ходи самостоятелно, лапаше всичко възможно, попаднало пред погледа й, а ако случайно нямаше как да прави всичко това, ревеше безутешно. В количка не стоеше, така че я бутах празна, а дъщеря си носех на ръце. Когато проходи, разбра, че светът е огромно място за изследване, което чака само и единствено нея, така че тя определено тръгна.
Ама като за последно. Изстрелваше се през всяка отворена врата, прозорец или просто процеп, а аз постепенно се превърнах в обиграно ченге, което сканира всяко ново пространство за потенциални опасности преди да я пусна свободно в него.
Е как да кажа, че в първите месеци съм усетила майчинството като някакво невероятно щастие?! Беше си задължение, което следваше да изпълнявам, за да не уморя клетото дете, имало лошия късмет да се роди точно при мен – една прилично разсеяна, леко ленива и доста заета със себе си дотогава жена. Обичта ми към нея не се влияше от това – беше си някъде у мен, неоспорима и константна, но все още не ми носеше радост. Честно казано, страхувах се дали правя всичко правилно, така че дъщеря ми да оцелее. Нямах доверие на никого за гледането й и затова я мъкнех навсякъде с мен. Побирах я в кенгуруто (тя спеше непробудно само и единствено там) и обикалях града и парковете с часове. Пиех кафе над главата й, пазарувах, виждах се с приятели… По едно време толкова се усетих свикнала с топлото й, спящо телце пред гърдите ми, че предпочитах да си я разнасям така и у дома – като маймунче, залепено за майка си. Може би тогава някъде страхът постепенно започва да се стопява и на негово място да се появява истинската ми радост от това, че съм майка. И някаква странна гордост, че ето на – справям се – детето си расте живо и здраво и това цялото нещо е благодарение на мен.
Преди да родя своите собствени дъщери, не съм била особено запленена от децата по принцип.
Присъствието им наоколо дори леко ме изнервяше – тичат неконтролируемо насам-натам, реват, непрекъснато искат нещо от родителите си… Можех да си поговоря с някое по-интересно хлапе на над тригодишна възраст, стига да не е за дълго и да не вземе да се разреве за нещо. Благодарение на моите деца обаче влязох обратно в детството. Не, не се вдетиних – просто се върнах отново в онзи първи период на откривателство, само че вече съзнателно и с всичкото удоволствие от това преоткриване.
Купихме на дъщеря ми една детска къщичка. От тези, лесно сглобяемите, с нарисувани прозорчета, цветенца и покривчета – такава, за която в детството си не съм и мечтала. Инсталирахме я великодушно в средата на семейния хол, нагласихме вътре всичко по наш вкус и зачакахме детето да изпадне в истински възторг. Тя обаче предпочете празния огромен кашон от новата ни пералня, където трайно се настани. Привлачи вътре бебешкото си одеяло, няколко плюшени играчки и любимата си възглавница и остави напудрената готова къщичка да виси пуста и обезсмислена в другия край на помещението. Кашонът толкова й хареса, че ме накара да му направя прозорци и врата, да нарисувам коте отпред и да сложим перденца от салфетки. Спеше и играеше там, а за да я нахраня като хората, трябваше и аз да се намъквам в новия й дом и почти в йогистка поза да я храня с лъжичка. Така си спомних за въображението, което може да превърне празен кашон в истински дом, стига да му вдъхнеш душа и да го обичаш. Полека си спомних и как ежедневните, скучни предмети, могат да оживяват – тирбушонът става балерина, дървената лъжица е момиче, обувките са котета, столът е влак…
Благодарение на дъщерите си преоткривах думите – на костенурката голямата казваше воевика! Според малката в тъмните ъгли на стаите ни живееше „пичук“, който пакостеше вместо тях. „Къркори“ е страшна дума, от която се плаче, „маймун“ е име на смешен танц, а „клаксон“ се оказа господин с цилиндър, който посещава разкаялите се, заради белите си хлапета, за да ги похвали.
Светът, подреден и леко отегчителен и страшен в моите възрастни очи, започна полека да се разкрива различен.
И любовта към собственото дете – онази, необяснимата, която те прави майка – изведнъж се оказва вплетена в ДНК-то ти. А детето ти – това малко, ревящо, дрискащо и неспящо диктаторче – е малкият вълшебник, изпълващ дните ти със смисъл, радост и вълшебство както никой никога досега. Казвам ви го аз – майката, чието първо чувство към детето й беше просто страх…
