Сиигурно сте попаднали на най-новата реклама на националната лотария, с която отборът ни по художествена гимнастика индиректно ни призовава да търкаме новите билети „шоколад“ и казва, че „шоколада само го миришем“. Маркетинговият гений е успял да привлече вниманието, но не само към лотарийните билети и френетичното им търкане от цялата нация, а и към един проблем, който сме склонни да неглижираме, особено в моментите, в които златните момичета носят успехи на България.
Красотата на художествената гимнастика и балета е завладяваща и безспорна. Грацията и естетическата наслада, която зрителите лакомо консумират, не без причина са издигнали професионалния балет и състезанията по гимнастика до статута на икони за красивите спортове и изкуства. В тях момичета, които изглеждат като изваяни, порцеланови фигурки се движат сякаш във въздуха и насищат пространството около себе си с ефирност и магия.
Но колко често онези, които консумираме красотата, си задаваме въпроса какво стои зад нея и на каква цена тя стига до нас? Едва ли всеки път, когато отидем да гледаме „Лебедово езеро“ или съпреживяваме бурно поредния успех на златните ни момичета.
Според данни на Националната асоциация на колежанските спортисти в САЩ, над 28% от професионалните гимнастички или техните майки са докладвали за хранително разстройство. Вероятно процентът на недокладваните разстройва е значително по-висок. За България такива данни е трудно да бъдат намерени.
Гимнастичките и балерините са в много по-висока степен застрашени от отключване на анорексия или булимия, тъй като обичайно те са по-фокусирани върху теглото си от другите спортисти. Изследване на Американския национален здравен институт сочи, че момичетата, които се занимават професионално с танци или гимнастика имат три пъти по-висок риск от развитие на Anorexia Nervosa и неспецифични разстройства на хранителния режим. Момичетата, които отдават младостта си на гимнастиката/балета/танците са рискова група, тъй като честите хранителни разстройства, огромните очаквания, които им се възлагат и непосилния дистрес, който идва от работата им, се превръщат е опасна предпоставка. Това е и причината всички професионални гимнастички да работят с психолози, които следят за евентуални симптоми на хранително или депресивно разстройство.
В полето на психоанализата се твърди, че симптомът не е непременно нещо лошо – той е предупредителен сигнал на тялото, че нещо в психиката не е наред, нещо като температурата, която човек качва, когато организмът му се бори с инфекция. Когато симптомът се изразява в отказ от хранене или повръщане на храна, той е ясна индикация за дебют на анорексия или булимия. Когато симптомът е суициден опит, той е оглушителен. При всички случаи изходът може да бъде фатален, ако няма навременна реакция.
Добрата новина е, че огромен процент от суицидните опити, особено първите такива, са предотвратими. Лошата – че често няма кой да ги предотврати, тъй като в нашето общество хората не са научени да разпознават продромите* на трагедията.
У нас все още върху хората с психични заболявания или разстройства стои закована огромна, тежка, черна стигма. Тя виси със страшна тежест върху факта, че всяко психично разстройство точи острите си зъби върху неразбирането от другите, върху отхвърлянето в социалния кръг, върху престъпното неглижиране на страданието.
У нас все още има хора, които не правят разлика между психолог, психиатър и психопат. Все още има хора, които смятат, че онези, които ходят на консултации с психиатър, са луди. Все още има хора, които мислят, че онези, които пият антидепресанти, се намират „под наркоза“. И такива, които казват на хората, които са хванати в мръсните нокти на депресията, че „трябва да се стегнат“. И такива, които казват на момичета, болни от анорексия: „Я не се лигави, изяж си джолана“. И такива, които намират лудостта за нещо много шик и повтарят уличния рефрен: „Тая е луда, брато, нема такава откачалка“. И такива, които считат хората с паническо разстройство за „паникьори“. Хората в депресия – за „депресари“. Шизофрениците за „откачалки“, които трябва да бъдат затворени, за да не ги виждаме. И такива, които „знаят“, че лудостта е заразна и по-добре децата им да не си играят със странните дечица, „щото да не станат и те такива“. А и те, нищо, че са големи, да не си играят с тези, на които „нещо им има“, че не се знае…
Помните ли стената от едноименния албум на Pink Floyd? Гореизброените стоят от едната й страна. Те са халюцинациите на Пинк, ужасяващите Други, които го заплашват, хапят, дъвчат и поглъщат.
От другата страна стои самият Той. Човекът с тънка чувствителност и тежка душа, онзи, който вижда света различно. Онзи, който страда. Неговото страдание е стократно усилено от стената, в която се блъска при всеки опит за докосване до друго човешко същество. Стената, която градим всички с предразсъдъците си, стереотипите си, с позитивирането на реалността, с абсолютния отказ да чуем другия, да го видим, да го пипнем.
Обичаме да живеем, все едно няма страдание, нито смърт. Да, но има. И разбирането и приемането на чуждото страдание е онова, което ни прави хора. Естествено, това изисква усилие – да излезем от собствения си дребен свят, който сме се опитали да подредим и да проникнем в тъмната материя на чуждия хаос – където понякога е страшно.
Липсата на елементарна емпатия е последният пирон в ковчега на човека с психично страдание. Понякога буквално. Но докато вглеждането в психично обременените хора и чуването на тяхната мъка не бъде култивирано във всеки един човек, все ще се въртим като хамстери в собствените си житейски клетки, слепи и глухи за вселената отвъд клетката. Докато някой не падне. Както се случи с Цвети Стоянова. И не си кажем: „Ама какво й става? Млада, красива, успешна…какви проблеми може да е имала?“. Неадекватна, закъсняла реакция на една трагедия, която сме можели да предотвратим.
Защото всеки има право да бъде нещастен и откликът на това нещастие е всеобщ, споделен дълг. Иначе сме просто скотове.
*Продром – предвестник, ранни симптоми, които предшестват основните прояви на една болест
