Живяло някога едно момиченце. Не било момиченце, а цяла беля. Наричали я Бела. Всяка вечер преди да заспи й четяли приказка.
Първо дядо, после баба, след това татко, а накрая- мама. И станало така, че приказките свършили.
-Сега какво?-попитала Бела една вечер в края на лятото. – Без приказка ли да заспивам?
– Опитай – казала майка й. Целунала я за лека нощ и отишла в кухнята да измие чиниите. Лежало момиченцето с широко отворени очи и се опитвало да види какво има отвъд тъмнината. Изведнъж странна светлина озарила стаята.
Скочила Бела от леглото, отворила прозореца и видяла на перваза една съвсем мъничка звезда. Взела тя звездата и я сложила в гардероба.
-Тука ще седиш и ще светиш!
– Моля те – прошепнала звездата- нека поне денем си почивам. Много съм уморена.
Но Бела била непреклонна. Минали няколко дни и звездата толкова се изтощила, че угаснала. Превърнала се в обикновено камъче. -Не ми трябваш повече-ядосало се момичето и хвърлило камъчето през прозореца. Паднала угасналата звезда на тротоара. Хората я подритвали и я тъпчели с груби обувки, кучетата завирали в нея муцуни, а птиците я удряли с остри клюнове. Така отминало прашното лято и дошла есента. Завалял силен дъжд. Тръгнала вода по улиците на града и завлякла всичко по пътя си към морето. Паднало камъчето на морското дъно. Скрило се в една голяма раковина и заспало. Много ли, малко ли време минало, никой не знае, но ето, че веднъж раковината попаднала в рибарска мрежа. Изтеглили рибарите мрежата в лодката.
– Я, каква голяма мида! – възкликнал най-младият от тях. Отворил я и занемял от изненада. Сред зелените водорасли, върху нежния бледосин седеф на раковината блестял прекрасен бисер.
– Това е за годеницата ми зарадвал се той и отнесъл бисера при бижутера да го сложи на сребърно пръстенче.
Завел вечерта момъкът своето момиче в градската градина, където розите ухаели най-сладко, а луната светела най-ярко, сложил пръстенчето на ръката й и я попитал:
-Ще се омъжиш ли за мен?
-Ти ми обеща звездите, а това е обикновен бисер – ядосала се младата госпожица и хвърлила пръстенчето в розите.
На сутринта в цветната леха кацнала една сврака, видяла блестящото камъче, вдигнала го и го отнесла в гнездото си да зарадва своите пиленца. Много ли, малко ли време минало никой не знае. Сврачетата пораснали и отлетели. Свраката и тя се запиляла някъде. Дошли дървосекачи да подкастрят клоните на дървото. Паднало гнездото на земята. Счупило се пръстенчето, камъчето се търкулнало самотно в меката пръст и взело да потъва все по-надолу, и по-надолу. Отминало корените на цветята, на тревите и на дърветата и най-сетне стигнало пламтящото земно сърце.
– Колко много светлина- казало си то. – Най-сетне ще си бъда у дома. Направило крачка напред и се стопило в пламтящата лава.
-Какво е това? Цялата ти възглавница е мокра! Бела, събуди се!
-Мамо – отворило очи момиченцето. – Звездата умря, мамо!
-Сънувала си, детето ми! Хайде, ела да ти измия личицето и ми разкажи! -Тя..тя падна в лавата, защото аз…,защото… Внезапно Бела спряла да плаче и се взряла в ръката на майка си. Там, на пръста й светел мъничък бисер.
-Мамо – прошепнало момичето. – Откъде е този пръстен?
-Баща ти ми го подари, Бела. Някога, още преди ти да се родиш, в една градина, когато розите ухаеха най-сладко и луната светеше най-ярко…
Приказката е част от конкурса на Mamamia.bg „Напиши ми приказка“.
