Някъде далеч, далеч, накрай света, имало величествен замък, обагрен от вълшебни светлини с различни цветове. На всеки час дворецът сменял цвета си. Сутрин блестял нежно в цвета на розов кварц, след това в лилаво, млечносиньо, наситено жълто, ярко оранжево, тревистозелено и така до вечерта.
Нощем особено, когато огрявала ясна месечина сияел и се откроявал отдалеч. Силни ветрове бранели замъка и допускали до него само хора с добри намерения. Господарки на замъка били две сестри – Вихра и Сребра. Те живеели сред отбрана прислуга. Въпреки че били вече моми за женене, сестрите обичали да играят на криеница и да се гонят из градината на замъка. До нея имало прекрасно езеро, в което се отразявал величественият замък. Плували бели и черни лебеди, а красиви пауни надменно разхождали красивите си опашки в градината. В един късен следобед, при поредната игра на криеница, Вихра решила да слезе по стълбите и да се скрие във винарната.
Огледала се къде може да се спотаи. Докато се чудела, се подпряла до едно празно буре и взела, че се захлюпила.
– Чудесно скривалище! – възкликнало момичето.
Бързо взела похлупака и без да се замисля, затворила бурето. Само през една дупчица виждала сумрачното мазе. Затаила дъх и зачакала дали сестра й ще се сети да я потърси тук. Както чакала и заспала. Точно в полунощ се разбудила от странен шум. Отворила сънените си очи и какво да види – едно синьо домашно духче най – безцеремонно си пълнено манерката с червено винце. Вихра толкова се изненадала, че подскочила от изненада, ударила си главата в капака на бурето и излязла от укритието. Домашното духче изохкало от почуда, но нямало какво да се прави – било хванато на местопрестъплението. Трябвало да изпълни едно желание на девойката или щели да го изключат от профсъюза на домашните духове и да стане бездомен домашен дух! Представяте ли си!? Любопитното момиче от години си мечтаело да разгадае една легенда свързана с основаването на замъка.
Тя разказала на крадливото духче ,че преди много години бедно момиче, докато се разхождало в гората се изгубило. Лутало се цял ден, но не могло да намери пътя за дома. Надвечер се подслонило в една тясна пещера. Когато запалило огън да се сгрее, разбрало, че е намерило няколко ковчега със злато. С помощта на горските духчета и част от богатството основало приказния замък, в който се намират сега. – Тази девойка е моя прапрабаба – казала Вихра с пламнали очи. Знам, че е запазила част от съкровището в ковчеже, но така го е скрила, че и тя самата е забравила да сподели с децата си, дори и на смъртният си одър.
– Та ….. моето желание е да върнеш времето назад и да видя къде моята прапрабаба е скрила златото – рекло момичето.
– Речено – сторено – казало духчето, но има условие – не можеш да говориш с прапрабаба си, ти си наблюдател и трябва да се върнем след едно денонощие. С този ключ ще си отворим вратата на времето и мушнало ключа в джоба.
Имало и още една подробност … Вратата на времето се криела на дъното на една вълшебна бъчва в избата. Духчето и принцесата се качили на едно столче, махнали капака на бурето, поели си дълбоко въздух и цамбур в бъчвата. На дъното имало ключалка, духчето бързо пъхнало ключа и отворило. С Вихра се озовали в една кръгла бяла стая. Духчето, на име Шошел, бързо заключило вратата. В бялата стая имало само един стар часовник, на който програмирали периода, в който е живяла прапрабабата на Вихра и Сребра, а под циферблата имало поле за писане с бутони – там въвели “ковчеже със съкровище”. Силен вятър се извил и поел Вихра и Шошел. Когато се опомнили били в градината на замъка, в който толкова обичали двете сестри да се гонят. Всичко било отново красиво, но и по – различно. Величествената снага на двореца пак се отразявала в езерото, но в градината не извивали красивите си стволове добре познатите дървета, а току що засадени фиданки. Изящни лебеди не плували в езерото, нито горди пауни разхождали опашките си наоколо.
Единствено няколко патици с патенца се разхлаждали в езерото. Вихра плеснала с ръце и прегърнала Шошел!
– Наистина успяхме да се върнем назад във времето! Страхотно! Най – после ще науча тайната за съкровището! – рекло момичето. В този момент в просторната градината весело заприпкало младо русокосо девойче, носещо свитък в ръка.
Вихра и Шошел бързо се шмугнали в един храст. Момичето разтворило свитъка и промърморило: – Ако правилно съм разгадала загадката, съкровището трябва да е заровено на 20 крачки броено от тук. Тъкмо щяло да почне броенето и някой извикал на девойката:
– Катерино, хайде на обяд!
– Идваааам, майко – отговорила Катерина. И затичала по пътечката към двореца.
– О, не! – затюхкала се Вихра. Май обърках времевия период, трябваше по-назад да завъртя стрелките на часовника.
Това момиче е моята майка на младини. Не забеляза ли приликата ни?
– Няма какво да се прави! – повдигнал рамене домашния дух. Ще я проследим и ще видим къде е заровено съкровището! Нали чу? Двадесет крачки от онова място ей там, където беше тя и съкровището е наше!
– Хайде, тогава, да грабваме по една лопата и да изровим съкровището! – изчуруликала радостно Вихра.
– За съжаление, не е така лесно – отговорил Шошел. Ние сме само наблюдатели, нямаме право да се месим в миналото, защото ще го променим!
Затова останали в храстите и зачакали, Катерина да започне с разкопките. Не след дълго тя се появила с десетина слуги, които започнали да копаят. След като изкопали дълбока дупка и нищо не намерили започнали да копаят другаде, но и там нямало нищо. Към надвечер имало към двадесетина трапа и никакъв помен от ковчежето.
– И в тези дупки ще засадим дръвчета – заповядала разочаровано Катерина и се прибрала за вечеря.
– Явно не е било писано да разгадаем тайната на съкровището – изморена от дългото чакане продумала Вихра.
– Ще дойде моментът, когато и това ще стане, момиче, но сега трябва да намерим бъчвата с входа на времето и да тръгваме или завинаги ще останем затворени тук. Когато съвсем се стъмнило и замъкът започнал пленително да сияе под меката светлина на месечината, тихо в сенките се промъкнали Вихра и Шошел и стигнали до избата. Лекичко отворили вратата и слезли по стълбите. И започнало търсене на вълшебната бъчва, защото назад във времето заемала различно място във винарната, както междувпрочем и в бъдещето. Единственият начин, по който можело да се различи от останалите многобройни бурета, бил да се почуква лекичко по капака. Шошел я разпознавал, защото скърцала особено. Отдавна минавало полунощ и двамата авантюристи вече започнали да се отчайват, когато чули, че вратата на избата се отваря. Бързо се скрили между буретата. По стълбите слязла с каничка в ръка една от слугините и си наточила винце. След това бързо изкачила стъпалата и залостила вратата.
– Ето виждаш ли, винаги е имало почитатели на това вино и сред господарите и сред слугите! Не само аз си открадвам тайничко! – пошегувал се Шошел.
Засмяла се и Вихра, но загубила равновесие и залитнала. Подпряла се върху една бъчва, която изскърцала особено. Домашният дух отишъл до бурето и почукал 3 пъти, особеното скърцане се повторило, а Шошел радостно подскочил!
– Ох, намерихме я! – облекчено отдъхнало духчето. Бързо се покатерили с Вихра на едно столче и цамбур в бъчвата. Отново се озовали в стаята с часовника на времето. Този път внимателно настроили времевия период, а вятърът се появил и ги понесъл отново обратно към настоящето. Когато отворили очи отново били в избата. Тъкмо се зазорявало. Вихра тихичко излязла от винарната и се огледала наоколо. Искала да се увери, че е в правилното време. Всичко било както винаги. Успокоила се. В този момент Шошел тихомълком се прокраднал иззад гърба й. Бръкнал в една малка торбичка и я поръсил с вълшебен прашец. Тя мигом паднала и заспала пред вратата. Нищо нямало да помни, а и дори да имала смътни спомени щяла да си мисли, че е сънувала. Шошел не можел да позволи на Вихра да разкрие тайната му, колкото и да я харесвал. Не след дълго една от прислужниците намерила своята господарка да спи сладко на земята. Веднага извикали и сестра й Сребра, която цяла нощ не мигнала от безпокойство. Когато попитали Вихра къде е била, тя само разказала, че се е скрила във винарната и, че докато се е крила е прекалила с винцето и заспала. Така и не казала за приключението със Шошел, за което смътно си спомняла, защото била решена, че един ден ще разкрие тайната на замъка. Сега не му било времето, а и никой нямало да й повярва. Отдала се на обичайните забавления със сестра си и зачакала момента, в който ще намери съкровището.
Приказката е част от конкурса на Mamamia.bg „Напиши ми приказка“.
