Татко Заек и мама Зайка живееха в една къща сред гората с двете си зайчета Ерчо и Верчо. При тях беше понякога весело, понякога тъжно, имаше много смях, но се случваха и караници, и сълзи. Така минаваха годините, зайчетата пораснаха и Ерчо тръгна по-света да си търси късмета.
Той беше умен и находчив. Отиде до съседната гора, където заешкият град беше красив, богат и удобен. Срещна своята умна зайка, ожениха се и заживяха в луксозна къща. Скоро им се родиха зайчета. Старата майка Зайка от време на време се обаждаше по горския телефон да пита как е младото семейство, но тези нейни обаждания никак, ама никак не се харесваха на младите. Ерчо се срамуваше от своите родители. Те бяха изостанали, необразовани, нямаха нито джиесеми, нито компютри.
– Престани да се обаждаш! – скара се веднъж младият заек на майка си.
– Нали съм ти майка. Искам да знам как си, как е семейството ти, как са внучетата…
– Няма да се обаждаш по телефона, а по джиесема – само на мен. Аз ще ти казвам, каквото искаш. Какво да прави старата зайка. Обясни на заека каква е работата и купиха джиесем.
Отначало Ерчо отговаряше на майка си, обясняваше й как растат малките, но отказваше да ги доведе на гости да се запознаят. Все бил зает, все имал някаква причина и не ги водеше. А майката все се молеше и искаше да си види внучетата. Дотегна на младия заек това мрънкане и спря да й отговаря. Притесни се майката, купи подаръци на зайчетата, качи се на горския влак и отиде в другата гора, намери къщата на сина си и позвъни. Никой не й отвори. Тя не на шега се притесни, че нещо се е случило… Тогава от съседната къща излезе една елегантна зайка и й обясни, че младите са на разходка и скоро ще си дойдат. В това време от ъгъла се зададоха самите домакини. Трепна сърцето на майка Зайка.
– Милите ми внуци! – спусна се тя към тях. Двете прекрасни малки зайчета я изгледаха с недоверие.
– Ние с непознати не разговаряме.
Заешкото семейство бързо си влезе в къщата и остави старата зайка навън. Тя разбра всичко – синът й се срамуваше от своите обикновени родители и не искаше децата му дори да знаят за тях. Заешкото семейство бързо си влезе в къщата и остави старата Зайка навън. Тя разбра всичко – синът й се срамуваше от своите обикновени родители и не искаше децата му дори да знаят за тях. Взе влака за обратно и, докато пътуваше, Ерчо се обади по джиесема.
– Как можа да дойдеш без предупреждение? Как можа да дойдеш с тези овехтели дрехи? Повече да не се случва. Ще говорим само по скайпа. Там ще ти показвам зайчетата.
Натъжи се още повече майка Зайка. Когато се прибра, реши да не казва истината на стария заек, защото не искаше да му причинява болка. И разказа една измислена история колко топло са я посрещнали младите, колко прекрасни внучета имат… и ако иска да ги види, трябва да купи компютър… Още на другия ден Заекът купи компютър и потърсиха Ерчо. Той набързо им изпрати снимки на семейството си и заяви, че бърза, друг път ще разговарят. Натъжиха се старците. Чудеха се къде са сбъркали, та така се отнася синът им с тях. Но още повече се натъжиха, когато разбраха, че и Верчо тръгва да си търси късмета другаде.
– Аз ще сложа край на тази история – ядоса се старият Заек. – Ще се преместим да живеем другаде без да им казваме.
И така направиха. Минаха време. Когато децата на Ерчо тръгнаха на училище, трябваше да пишат съчинения за дядовците и бабите си. Те искаха татко им да ги заведе при неговите родители, но той все си намираше причина и все не ги водеше. Разказваше им за детството си и те някак пишеха съчинения. Един ден зайчетата заявиха, че няма да отидат на училище, докато татко им не ги запознае с баба и дядо. Нямаше как, Ерчо запали скъпата си кола и заведе децата в своята родна къща. Какво беше учудването му, когато видя, че там живее друго семейство. В дворчето играеха непознати зайчета.
– Ей, че хубаво дворче – възхитиха се неговите деца.
– Тук ли си израснал, татко? Колко си бил щастлив, татко! За миг Ерчо си припомни детството – смеха, братчето си, родителите, приятелите… Сълзи се показаха в очите му. Излязоха новите стопани на къщата и обясниха, че старите зайци отдавна са се преместили другаде. В едно килерче са оставили нещо за синовете си в случай, че ги потърсят. Ерчо влезе в килерчето и разгледа рафтовете. Там намери свои снимки от детството, стари учебници, книги… Зайчетата оживено разглеждаха всичко и ги прибираха в торбички. Беше толкова интересно.
– А къде са вещите на Верчо? – попита Ерчо.
– О, той вече беше тук със семейството си. Взе си нещата и тръгнаха да ги търсят.
– Намериха ли ги?
– Не знаем! – Деца, прибираме се – ядосано каза Ерчо.
– Не, искаме да видим дядо и баба! – Щом като не са си оставили адреса, няма да ги търсим.
– Ти не си искал да ги видиш, те са се обидили и са избягали. Сега пък ние ще се обидим и ще те изоставим.
Изведнъж Ерчо разбра, колко е тъжно децата да те изоставят и каква мъка беше причинил на родителите си.
– Накъде тръгнаха брат ми и годеницата му? – попита той.
– Качвайте се, деца! Ерчо колебливо подкара колата си, а двете зайчета разглеждаха околността и нетърпеливо очакваха срещата с дядо и баба.
Приказката е част от конкурса на Mamamia.bg „Напиши ми приказка“.
