Гледа ли дяволът филми на Дисни?

| от Василена Мирчева |


Диснификация е съвременен пейоративен израз. Под диснификация най-често имаме предвид озахаряване на действителността, свеждането й до няколко удобни, приемливи клишета и строенето на нови образи за заблуда на масите. Изразът произхожда от името на компанията „Дисни“, която от 1937-ма създава пълнометражни анимационни филми, използвайки най-напредналата технологична пиротехника. (Всъщност, строго погледнато, негативното значение на диснификация-та идва не толкова от филмите, а заради тематичните паркове, които компанията строи и в които създава различни симулакруми.)

Когато оставяме децата пред екрана на компютъра, сме наясно с всичкия боклук, който те могат да погълнат. Който не е заварвал рожбата си да зяпа „Чичко дядко“ или ютубско филмче, в което детски ръчички методично разопаковат шоколадови яйца и вадят играчки, да се чувства родител-светец. Застанем ли обаче пред киноекрана с дете, ставаме придирчиви и свръхкритични. Детето до нас не е единственото, което иска приказка и вълшебства. Независимо дали си го признаваме или не, детето в нас иска същото. Ние сме тези, които ще купим билетите, както и надценените пуканки, и искаме забавление на ниво. Всяко голямо студио за анимационни филми е наясно, че трябва да ангажира тези две, различни публики – детската и родителската.

Има и друго. Напоследък даже настолните игри като „Монополи“ се продават в момичешки и момчешки вариант, а какво остава за филмите? И докато момчешките филми на Дисни като „Колите“ или смесените като „Цар Лъв“ и „Таласъми ООД“ се приемат добре от публика и критика, момичешките се разнищват до последния детайл.

Дисни отдавна зарязаха класическите принцеси, които пърхат с мигли и чакат да бъдат спасени, но с това драмите им не приключиха.

С Мулан и Покахонтас от компанията създадоха силни женски образи. Обаче и двете героини се оказа излишно красиви и създадени според западняшките представи за хубост – едни уестърнизирани версии на консуматорската представа, унифицираща и обективираща жените. Това че и двата филма разказват вълнуващи истории и показват, че светът е сложен и пълен с конфликти, но и с примери за саможертва, смелост и величие някак остава на заден план.

С последната засега принцеса – смелата Ваяна, Дисни получиха поздрави от една част от пресата и родителите за това че най-сетне са създали героиня с по-реалистични телесни пропорции. (Преди това родители писаха петиции с настойчиви искания компанията да създаде именно такава героиня – реалистична принцеса, макар че последното звучи малко като оксиморон.) Същевременно отнесоха и немалко нападки. Според консервативната критика така момичетата се насърчавали да се тъпчат с кофти храна, да не спортуват и да са немарливи към себе си. И изобщо всички злини на съвременното западно общество произлизат оттам, че Дисни спряха да създават мили, нежни, крехки принцеси, копнеещи за брак със Сияйния принц.

„Ваяна“ между другото беше критикувана и по друг повод. Лентата стереотипизирала полинезийците и утвърждавала колониални клишета.

Хайде кажете сега как да се угоди на всички? Или създаваш образи, циментиращи подчинения статут на жената в една строго патриархално-консуматорската опресивна система, или провокираш израстването на объркани млади хора с неясна самоличност и объркани житейски цели. Пак да напомним, говорим за детски анимационни филми, а не за някое концептуално направление в съвременното френско кино.

Едва ли някой в днешно време има нужда от поредната кротка принцеса. Особено пък след като конкуренцията прави мега успешни филми със зелени чудовища и говорещи магарета или мамути и катерици. Защото Дисни, както и останалите играчи, борещи се за детската аудитория, работят в условия на безмилостна конкуренция за място в киносалоните и пласмент на мърчандайза. Ако искате оригинална кинотворба за деца, направена по законите на изкуството, вероятно не трябва да се обръщате към големите холивудски играчи.

На изпитите по етнология в Софийски университет връчват на студентите парче текст със задачата да познаят какво е – поговорка, част от епическа песен, паремия или приказка. Всяка от тези форми притежава отличителни характеристики. Приказката например, винаги започва с „Имало едно време“, включва определен тип герои и конфликти, описани добре от Владимир Проп в знаковата му книга „Морфология на вълшебната приказка“.

Споменаваме това, защото при всичкия технологичен напредък в последно време, хората не са спрели да обичат приказките, а Дисни са едни от най-изкусните разказвачи.
Техните герои са идеални и красиви, вършат чудеса от храбрости геройство, а на финала доброто празнува победата си с песни на Селин Дион. Просто това са характеристиките на приказката такава, каквато съвременните родители я искаме (защото в автентичен вид приказките са пълни със секс, насилие, абсурдна жестокост, канибализъм и полиморфна перверзия).

Част от днешните консуматори на Дисни приказки, утре могат да станат горещи почитатели на драмите на Ибсен, но когато са на 5 или 11, няма как да им разказваш за Хеда Габлер, нали?

Колкото до обвиненията, че Дисни преиначават класическите приказки, нека обърнем внимание, че самите приказки са съществували в най-различни варианти, преди да бъдат фиксирани на хартия. Наскоро учени, използвайки математически похвати, успяха да датират две от най-древните приказки. Едната от тях е „Красавицата и Звяра“. Оказа се че е на нещо като 4 хиляди години, т.е. разказвала се е и се е предавала през поколенията по времето, когато английският, немският, френският или руският още не са съществували. Имало е варианти, в които Красавицата убива Звяра и такива, в които Звяра изяжда Красавицата. Вариантът с Красавицата-опитомява-Звяра-чрез-силата-на-любовта-и-доброто просто се е наложил като най-популярният.

Идеята е, че приказките са нещо древно и жилаво, а всяко време ги интерпретира посвоему, внасяйки едно и отстранявайки друго. Дисни не са единствените, които се обръщат към приказките. Вярно е, че ръсят захар колкото поеме, но съставките, които използват, за да забъркан интересна история, са на висота. И им се получава. Въпреки глазурата.

А игралната версия на „Красавицата и Звяра“ с праведната, старателна и ужасно скучна Ема Уотсън леко наскучава даже на децата.