Може би вече сте чули за случая с жената, чиито ембриони предстоят да бъдат унищожени, тъй като съпругът ѝ е починал.
Ако не сте, можете да си припомните тук или да ви преразкажем накратко – мъж и жена искат да имат деца, но установяват, че не могат, затова се насочват към инвитро процедура. Две години по-късно най-сетне идва моментът жената да се подложи на инвитро, но такова ѝ е отказано, тъй като мъжът ѝ умира при трудова злополука по-рано същата година.
Според наредба, която действа в България, както и в много други еврипейски страни, при смърт на един от двамата партньори, замразените техни ембриони, с които следва да се извърши инвитро, се унищожават. Защо? Защото смъртта на партньора обезсилва желанието му приживе.
Жената обаче настоява процедурата да се изпълни и да има дете от вече покойния си съпруг, тъй като това е била тяхна обща мечта – да създадат поколение.
Казусът е по-сложен и не може да се реши с едностранното желание на една от страните. Във Франция още преди години е възникнал проблемът с “децата сувенири” – създадени чрез инвитро след смъртта на единия партньор.
Излиза въпросът – честно ли е спрямо децата още при зачеването им, родителят да е с ясното съзнание, че ги оставя наполовина сираци?
Има и друго притеснение – ако подобен вид замразен генетичен материал се използва с користни цели – когато става дума за починалибогати хора, в един момент се появява бивш техен партньор, предявяващ претенции за наследство, защото е създал дете с ДНК-то на вече починалия?
И все пак, не може ли да се даде шанс на хора, които искрено са искали да имат поколение един с друг, мечтата им да се сбъдне, въпреки смъртта на единия? Не може ли да се уважи създадено приживе завещание или нотариално заверено съгласие, че при евентуален летален край на партньора, той/дава съгласието си децата му да бъдат родени?
Едва ли има точен отговор, ще се радваме да разберем вашето мнение.
