Ето че чудото е станало и вие сте видели заветните две черти в теста за бременност. След огромната радост и първоначалния шок от раздялата с виното, в главата ви започват да се роят всякакви въпроси и планове. Какъв ли пол ще бъде, дали не са близнаци? На кого ще прилича? Да започваме ли обзавеждането на детската стая? При нас ли ще спи или ще го учим на самостоятелност? И най-трудният въпрос от всички – как ще го кръстим?
От позицията на човек, който не харесва името си, ще ви кажа, че то наистина е важно за развитието на малкия човек. Шедьовърът, който нашите за измислили за мен, е името „Християна“ и с него се подвизавам вече 32 години. С не особен кеф. Първо, името е дълго. Второ, непрекъснато се бърка с по-разпространеното „Христина“ или води до въпросите „С коя буква започва?“ и „В средата с коя буква се пише – „а“ или „я“?“. Много, много дразнещо е всеки път да спелуваш 9-буквеното си име, да не говорим пък колко е трудно да обясниш на американец точно как се пише и произнася то.
И така, с годините все повече ненавиждах името си и понякога дори изпитвах ужас да се представям с него. Осъзнах, че ми е създало комплекси, вместо да ме води напред и да ми вдъхва самочувствие. И въпреки че разбирам, че всичко е въпрос на характер, чувствителност и субективна преценка, си обещах да намеря име на детето си, от което то няма да се срамува.
Да, но какво да е това име? В първите месеци на терепетно очакване, когато двойката все още не знае пола на малкото човече, обикновено се обсъждат различни варианти – за момиче и за момче, така че да разучите предпочитанията и на собствената си половинка. Разбира се, още тук можете да ударите на камък и да откриете, че любимите ви набелязани имена са дълбоко нехаресвани от човека до вас. Тогава започвате да си налагате вето един на друг, да спорите, да вадите какви ли не аргументи. Всичко това в случай, че имате свободата да избирате между всякакви имена, а не такива, които се предават в рода от хиляда и двеста години.
Напоследък осезаемо се усеща, че имената, които се предават едва ли не по наследство, вече отстъпват на произволно избраните от двамата родители. Това, разбира се, е позитивна новина, защото е все по-малка вероятността да бъдете наречени г-н Господин Господинов. Намалява се и опасността от това да обидите повечето си роднини, като предпочетете дадено име от родословието, за сметка на друго. Но пък се увеличава шанса да залитнете в другата крайност и да кръстите дъщеря си Сара-Джесика Иванова.
Моят личен опит в измислянето на име не е обвързан с почитане на традициите до девето коляно, но това не значи, че ми беше лесно. Драмата настъпи още преди да научим пола на бебето, когато разбрахме, че нямаме почти никакви съответствия в харесваните мъжки имена. Тогава съдбата се намеси и отреди да имаме дъщеря.
В следващите месеци нещата потръгнаха добре откъм идеи за име на момиче. Имахме набелязани няколко опции, които смело споделяхме на роднини и приятели, за да научим в каква посока клони общественото мнение. Ясно е, че проучването, което проведохме, не доведе до нищо конкретно. Хората обвързват дадено име с познат човек, кръстен по този начин. Ето защо, ако не харесвате съседа си, който ви дължи пари и се казва Виктор, едва ли ще си помислите да кръстите детето си така. Чист субективизъм.
Воден от този факт, нашият списък беше формиран от имена, които не обвързваме с познати хора. Искахме името да не е обременено от наши асоциации, да стои неопетнено в съзнанието ни и същевременно да не бъде странно и претенциозно. Така на предна позиция за мен изплува „Ема“, а за мъжа ми – „Алиса“.
Вярно е, че името „Ема“ отдавна нахлу по нашите ширини и дори започна да се изтърква, но аз го харесвам от години и не исках да се отказвам от него. Другата предложена опция също беше интересна, но в процеса на преговорите „Алиса“ се превърна в „Алис“. Междувременно, мъжът ми каза, че той дава второто и третото име на дъщеря ни, ето защо оставя първото да избера аз. Така „Алис“ все пак остана на заден план след „Ема“.
И ето го величественият ден на моето раждане, когато влизам за планирано секцио. Нещата вървят по план, дъщеря ни е родена и аз съм в реанимацията – неописуемо щастлива и под прекрасна, силна упойка. Всички съществуващи хормони на света се блъскат из тялото ми, направо ги усещам. Лека, спокойна и нехарактерно добра. Толкова добра, че започнах да си мисля колко прекрасно е постъпил мъжа ми, как ми е дал възможност аз сама да избера името на нашето дете. Разнежих се до краен предел, реех се из пухкави облаци.
Ето защо, когато след малко сестрата ме попита как ще се казва нашата девойка, аз казах „Алис“. И никога не съжалих за избора си, никога повече не си спомних за „Ема“. Защото това е нашата Алис, а не моята Ема. Нашето дете, плодът на любовта ни, съвместният ни най-важен избор.
Разбира се, днес не мога да съм сигурна, че Алис ще хареса името си. Въпреки че съм се постарала да е кратко, да се произнася лесно, да се съчетава добре с фамилията й, да „звучи международно“. Опитала съм се да избера име, за което другите деца няма да й се подиграват, което ще произнася с гордост. Старала съм се да й дам нежно и ефирно име, но не твърде натруфено.
Въпреки всичко това, няма как да знам дали дъщеря ми ще харесва да бъде Алис. Дала съм й това име, но каква ще бъде тя като човек, това зависи от нея. Аз мога само да й дам самочувствието и увереността, които да я определят като личност, без значение от името, което носи.
