От детската градина имам един стар, но ясен спомен. Имахме занимания по нещо подобно на трудово обучение. Трябваше да се научим да шием, като за целта всеки в групата беше получил пакет, съдържащ парче картон, игла и конец. Целта беше да се научим как сами как да вдяваме и да правим няколко различни бода, като тропоска, например.
Стараейки се да правя колкото е възможно по-равни шевове на глупавия картон, учителката (превтасала леля с огромни очила и зле скроен костюм, олицетворение на комунизма в дамската мода) дойде при мен да ми направи забележка, че не съм достатъчно прилежна.
И понеже аз от малка съм си устата и не обичам несправедливостите, особено извършени към мен, с недоволство попитах госпожата защо не прави същите забележки и на момченцето срещу мен (нека му дадем работно заглавие Иванчо), след като неговия шивачески проект прилича по-скоро на топка конец около картон със забодена игла отгоре. Тогава лелята със снизходителна усмивка ми обясни, че Иванчо е момченце и за него не е толкова важно да може да шие, докато за мен като момиче е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО!
Опитах се да простестирам, но госпожата вече беше преминала към другите деца, Иванчо ми се изсмя победоносно, хвърли конеца и иглата и хукна да върши явно „мъжки“ занимания.
По онова време съм била достатъчно малка, че да не знам абсолютно нищо за права и равенство на жените, нито пък какво означава феминизъм или еманципация. Въпреки това обаче, усещах как цялото ми същество се бунтува, защото не можех да си обясня как така от мен се изисква да шия, а от момчетата не, както и защо ми се карат като си изцапам дрехите или крещя превъзбудено по време на игра, докато на момчетата никой нищо не им казва, освен „те са си такива“.
Когато пораснах достатъчно, че да разбирам какво са правата на жените, къде, кога и как са били отнемани или нарушавани, както и какви са ми опциите за равнопоставяне в света, в които живея, продължават да ми правят впечатление най-различни несправедливости. Ако аз седя широко разкрачена в метрото или пък срещу някой колега по време на работна среща, това ще е толкова скандално, колкото и ако се почеша между краката, докато си вървя по улицата или си наместя бикините демонстративно пред група приятели. За жалост, не мога и да се разхождам в летните горещини гола до кръста, това би предизвикало неодобрителни реакции основно от моя собствен пол, докато мъжката половина по-скоро ще ме аплодират.
От друга страна пък, личните интимни връзки с различни партньори ми показаха колко отблъскващо е това един мъж да се мисли мачо в смисъла на „аз домакинска работа не пипвам, чорапите сами да си намират пътя към пералнята, а дупките по дрехите…. ще чакам да се затворят сами с времето.“
Едва ли има нещо по-жалко от мъж, който жената трябва постоянно да дундурка все едно е майка му. Той не може да си намаже филия за сандвич, защото не знае как, не е способен да си измие чиниите, защото предпочита да се посвещава на по-висши занимания като цъкане на телефона, не е способен да си изглади ризата, защото не знае от коя страна се хваща ютията, затова ще ходи намачкан, щото така е „тренди“.
Схванахте картинката, която ви описвам, нали? Всяка от нас се е сблъсквала с подобен господин, като за жалост понякога намираме неспособността му да се справи с живота за очарователна и лесно бъркаме нуждата му от нас да ходим подире му с привързаност и любов.
Не, мили дами, той просто има нужда от друга прислужница, каквато доскоро му е била маминка или бабинка.
И ако си мислите, че проблемът е в мъжете, не сте прави. Проблемът е само и единствен в нас, жените! Ние като майки, учителки, приятелки и съпруги сме крайно милозливи и с абсолютно погрешен подход. Ако се върнем на случката от детската градина, именно госпожата беше тази, която позволи на Иванчо да не се старае, да претупа нещата и да отиде да си играе с другите момченца, защото това не било „мъжка работа“.
После именно майките са тези, които не научават синовете си да се справят сами с всякакви битовизми – от това как се пуска пералнята, през зашиването на копчета до пърженето на яйца. Жените чакаме да видим мъжете сами да проявят някакви заложби, да свършат сами нещо за себе си (различно от отварянето на бирата), и тогава започваме да ги хвалим как, видиш ли, те се справяли сами, или пък им изземваме работата от ръцете, защото ние ще я свършим по-добре от тях, затова нека не се пречкат.
Затова, дами, ако искаме да не сме постоянно натоварени с какви ли не задачи, както и ако желаем равни права и липса на дискриминация към нас, може би е добре първо да се замислим как лично се борим за това и какво ни е цялостното отношение към мъжете от 0 до 100 години. Тогава сигурно ще направим промяната и това дали можеш да шиеш добре или не ще се определя единствено от личното ти желание да го правиш, а не от пола ти.