Включете се и вие в конкурса на Mamamia.bg „Напиши ми приказка“
Кота беше малко котенце, родено някъде в началото на месец май. В първите си дни на този свят тя не виждаше нищо, но усещаше топлината на останалите си пухкави братчета и сестричета, с които се притискаха колкото могат повече едно в друго и мяукаха постоянно, за да привлекат вниманието на майка си.
Голямата котка се грижеше за бебетата си, като им даваше топлина, мляко и ласки. Задължително ги миеше с език всеки ден по няколко пъти.
Постепенно Кота започна да вижда и тогава установи, че около нея има невероятен свят, който тя задължително трябва да изследва.
Не беше първото родило се котенце, нито пък най-едрото, но любопитсвото ѝ беше ненадминато. Тя бе първото котенце, което успя да излезе от кашона, в който живееше семейството и с вирната във въздуха опашчица се втурна в търсене на приключения.
Дните минаваха безгрижно, Кота растеше и правеше най-различни белички. Катереше се по пердето в хола, буташе всяка чаша, до която успееше да стигне, мяукаше звучно и нахално, за да привлече вниманието на всички и се учеше активно да мърка.
Беше доволна от себе си и котешкия си живот, докато веднъж не дойдоха някакви непознати хора в дома ѝ и не започнаха да зяпат нея и останалите котенца. Гледаха ѝ зъбките, а също и под опашката, галеха я и ѝ говореха със смешен глас някакви неща, които тя не разбираше.
В цялата дандания Кота дори не успя да реагира, когато я преместиха в отделна кутия, вдигнаха я във въздуха и я отнесоха някъде надалеч от майка ѝ и останалите котенца. Тя маукаше непрестанно, докато не се умори и не заспа самичка, сгушена в някакво одеалце, което новите хора ѝ дадоха. То не беше толкова меко и топло като козината на майка ѝ, а и миришеше много различно, но беше единственото, в което можеше да се притисне и заспи.
На сутринта Кота установи, че се намира на много по-различно място от предишния си дом. Хората около нея я галеха, даваха ѝ изобилие от вкусна храна, но това не можеше да я впечатли. Кота отново мяукаше, колкото може по-силно, и страхливо започна да обикаля наоколо, отново с вирната във въздуха опашчица, отчаяно търсейки други котенца като нея. Може би някое от братчетата и сестричетата ѝ щеше да се появи отнякъде!
Цял ден малката Кота обикаляше това, което вече беше новият ѝ дом, но не откри никакви други котенца. За сметка на това обаче успя да се мушне под всяка една мебел, включително и под килима. Любопитството ѝ беше по-силно от страха и я караше да изследва все по-голяма територия от непознатото място.
Новите хора искаха да си играят с Кота, да я милват и да ѝ се радват, но тя не им позволяваше. Бягаше винаги от тях и им се сърдеше, че са я отделили от братчетата и сестричетата ѝ. Имаше едно по-малко човече от останалите – доста нисичко, с много силен глас и смешна дълга козина на главата си, вързана с панделки. Това същество особено много искаше да я доближи и постоянно ѝ говореше мило и ласкаво, но Кота съскаше лошо насреща и бягаше бързо, за да се скрие под големия скрин и да не излезе оттам, докато не остане сама в стаята.
Един ден, докато изследваше новата територия, Кота видя една отворена врата. Бързо се шмугна през нея доволна, че никой не я е забелязал и се отправи на голямо ново приключение. Светът навън беше изумителен! Толкова много пространство, наситено с най-различни непознати миризми и предмети. Беше и доста шумно. Кота гледаше смаяно около себе си с големи, ококорени очи и дори не смееше да мяука. Бързо хукна да тича, изплашена от новата среда, и се спря чак, когато се сви под нещо голямо, метално и много миризливо. Дишаше учестено и въртеше главичка, търсейки познато място, но уви, не можеше да види такова.
Без да знае колко време е стояла така, Кота реши, че не може да остане вечно свита и като видя, че навън е притъмнило, реши да излезе на експедиция.
Любопитвото ѝ отново беше по-силно от страха и я накара да ходи часове наред, докато накрая беше убедена, че е обходила света, а реално просто бе обиколила квартала. Лапичките ѝ не издържаха вече, а коремчето я свиваше от глад.
„Ех, къде ми е сега купичката с храна, която човеците винаги ми държаха пълна…“ – мислеше си Кота. В далечината се виждаха хора, които забързано крачеха и котенцето реши да почне да мяука, като се надяваше така да привлече вниманието им и да я нахранят. Никой от хората не ѝ обърна внимание, но за сметка на това котешкото ѝ гласче събуди кучетата в околността. Те започнаха яростно да лаят, а Кота много се уплаши. Тя знаеше от майка си, че винаги трябва да се пази кучета, но пък никога не беше виждала куче.
С ужас започна да чува как лаят се приближава все повече и повече към нея. Забрави колко я е страх и хукна да тича през глава. Кучето я гонеше бързо и ожесточено лаеше, а Кота тичаше без дори да си поеме дъх. Точно когато зъбите на лошото куче щяха да захапят малката ѝ вирната опашчица, Кота се хвърли към първото дърво, което видя и с острите си нокти бързо се качи на най-високия клон, до който стигна.
Кучето лаеше под дървото, а Кота се сви на мястото си и чак тогава установи колко високо се е качила. Хвана я много страх и точно щеше да започне да плаче, когато светлина разцепи небето, чу се много силен гръм, а след това започна да вали порой.
Кота беше отчаяна и с мъка си спомни за топлото одеалце и своите хора, от които винаги бягаше. Всичко, което сега искаше, бе да ги види отново и да бяга към тях. Особено към човечето с русата козина и панделките.
Дъждът намокри Кота до кости, коремчето ѝ отчаяно стържеше, а сърчицето ѝ още биеше силно от уплаха. Беше я страх да мръдне от мястото си, за да не падне от дървото и вече си мислеше, че никога няма да успее да се върне вкъщи. Тази мисъл толкова я натъжи, че Кота започна да плаче с цяло гърло. Дъждът се бе укротил и само леко капеше по листата на дървото, но Кота не можеше да се успокои и жално мяукаше в нощта.
Колко време е минало така, не знаеше, но вече беше прегракнала и гласчето ѝ звучеше различно. Ставаше ѝ все по-студено и страшно, вече дори не искаше храна, а само да бъде гушната.
„Никога повече няма да бягам от моите хора… Само да се върна пак при тях!“ – точно си помисли това и видя някакви светлинки в нощта да се приближават към нея. Чу човешки глас и дали си внушаваше, или ѝ звучеше познат? Спря да мяука, напрегна цялото си същество и успя да различи три различни гласа и то на хората, които познаваше! Започна да мяука още по-силно и бързо – „Тук съм! Тук съм! Моля ви, вземете ме!“
Протегна главичка и видя под дървото малкото човече с русата козина, но този път нямаше панделки, а смешна мушама върху себе си. С човечето имаше още двама големи – Кота ги помнеше, те я бяха взели от майка ѝ. Най-високият човек започна да се катери по дървото към нея. Кота бе толкова развълнувана, че не знаеше какво да направи. Човекът я стигна, хвана я здраво, а тя впи ноктите си в дървото от страх. После затвори очи, защото помисли, че пада надолу, но всъщност бе свалена от дървото. Увиха я в суха хавлия, а малкото момиченце с русата коса я гушна здраво в себе си.
Кота беше толкова щастлива и благодарна, че не можеше да спре да мяука!
„Ох, много ви благодаря! Много! Добре, че дойдохте! А храна носите ли ми?“
Скоро котенцето се озова вкъщи, където за нейн ужас я намокриха още повече с гореща вода, после я сложиха срещу нещо, от което излизаше горещ въздух и тя изобщо не го хареса. Протестираше и викаше, но никой не ѝ обърна внимание.
Най-сетне я пуснаха на свобода и сложиха пред нея пълна догоре купичка с храна! Кота се нахвърли лакомо и се опита да изяде всичко до последната хапка.
Когато приключи с вечерята, беше толкова щастлива и доволна, че намери къде е русото човече и веднага се гушна в него. Момиченцето взе кота при себе си в леглото и двете се гушнаха.
„Никога повече няма да излизам навън! Стигат ми толкова приключения. Искам да остана до това човече и да станем приятелчета“ – беше последното, което Кота си помисли, преди да заспи сладко сгушена.
*Приказката „Голямото приключение на малката Кота“ е написана от Лилия Огнянова – автор на MamaMia.bg. Тя не участва в конкурса, а има за цел да вдъхнови читателите ни и да им покаже, че да се напише детска приказка не е толкова страшно. Очакваме вашите ръкописи!
