Вероятно вече знаете, че от Mamamia.bg обявихме конкурс за детска приказка. От 1 юни до края на годината ще има писане, ще има четене, а за победителите, ще има и награди. Но най-важното е, че заедно ще се обединим около каузата да четем повече на децата си и да разгаряме в тях пламъчето на любовта към литературата от рано. Защото четенето е магия, и връзка между дете и родител, и обич, и култура, и врата към света.
И за да не говорим само празни приказки, първата приказка е от нас. Предизвикваме ви да изпращате вашите приказки тук.
Ето я и приказката за страхливото охлювче Марио.
Охлювът Марио се родил в една чудна юнска сутрин сред натежалата от росни капки трева на един двор. Докато братята и сестрите му веднага изпълзели навън, понесли малките си къщички и изпълнени с любопитство към света, Марио се свил в черупката и отказал да подаде навън дори очичките си.
-Здравей, мъничък Марио! – поздравила го мама. – Хайде излез навън. Виж колко е нежно слънцето, виж пуха на белите облаци, виж черешите на дървото.
-Не искам – проплакал малкият охлюв. – Страх ме е.
-Но няма от какво да те е страх. Тук сме в безопасност, в нашия двор.
-Няма да се покажа! – заинатил се Марио. – Страх ме е, че от слънцето ще ми изгори кожата, от облаците ще завали дъжд и ще ми намокри телцето, а черешите от дървото ще паднат и ще ме смачкат. Тук в къщичката си ми е добре.
Майката нямало какво да направи и бавно тръгнала след другите си бебета, за да им покаже красотата на света: плъзналите малинови храсти по стените на старата къща, ръждясалата телена ограда, изоставената тухлена тоалетна, дънера на големия орех и другите чудеса на двора.
През това време Марио се сгушил в мъничката си къщичка и се заел с много по-важни дейности. Почесвал се с очичките по телцето, махал с мускулестото си краче и си мислел какъв ли е светът навън. „Сигурно е много страшно“, уверявал се Марио. „Облаците винаги могат да се скарат и да започнат да се блъскат и да шумят, дъждът може да ме намокри и да настина, слънцето може да ме опари с неговите пипала, а черешите, за които толкова говори мама, изглеждат огромни. Само една от тях да падне от дървото върху мен и вече няма да мога да пълзя бързо, както сега“.
И така минавали дните, в които братята и сестрите на Марио се катерели по черешата, хапвали тревичка, изтягали се мързеливо на слънцето и играели с другите обитатели на двора. Понякога майката на Марио идвала при него и го молела да си покаже главичката навън, за да види залеза над планината или да се запознае със семейството калинки, което се настанило в двора преди няколко дни, но той отказвал да излезе. Твърде много се страхувал.
Един ден, Марио лекичко пропълзял към оградата, без да показва очите си навън, и докато хрупал тревичка и си мислел колко е сигурно и уютно в къщичката, усетил, че нещо се отърква в нея.
„Боже мой!“, уплашил се Марио. „Сигурно става земетресение. Или са дошли човеците. А може би има нашествие от скакалци! Какво да правя?“
Докато се въртял в паника в черупката си, пред прозорчето й се показала една охлювска главичка и някой казал:
-Хей, здрасти! Кой си ти? – попитало непознатото охлювче.
-Аз съм Марио. Ти кой си?
-Аз съм Коста и също съм охлюв. Живея отсреща, в полето.
Марио огледал натрапника и не могъл да повярва на очите си! Коста наистина приличал на охлюв, но си нямал къщичка. Иначе изглеждал досущ като братя и сестрите му, но бил чисто гол! Ужасно неприлично.
-Но къде ти е къщичката? Бездомен ли си? Как живееш така? – попитал го Марио.
-Не съм бездомен – обидил се Коста. – Просто нямам къщичка. Аз съм гол охлюв.
Марио бил изумен.
-Но не ти е ли е студено?
-Не, никога.
-А слънцето не изгаря ли кожата ти?
-Не ми се е случвало досега. Обичам да се пека на слънце.
-А къде отиваш, когато завали дъжд?
-Скривам се под някое листо, а понякога, ако наоколо няма листа, просто танцувам под дъжда.
-Танцуваш под дъжда? Но ти сигурно непрекъснато настиваш. Как така не хващаш пневмония?
-Пнев-какво? Аз обичам дъжда. След него въздухът навън става още по-прозрачен, а небето става толкова синьо, че като прелети синя пеперуда не можеш да я видиш.
-А ако някоя череша ти падне на гърба?
-Да ми падне на гърба ми? Не съм мислил за това. Татко понякога ни носи да ядем череши и са много вкусни. Хайде излез, ела да си поиграем. На пътеката има един клон, по който можем да се катерим.
-Да се катерим??? – шашнал се Марио. – Ами ако паднем?
-Ако паднем, ще станем и пак ще се качим. – отговорил му Коста.
-Не мога, време е за следобедната ми дрямка – казал Марио. – Винаги спя следобед, защото е полезно за здравето. Чао!
На другата сутрин Марио се събудил натъжен. Не знаел защо му е тъжно, но очите му се пълнели със сълзи, които капели по тревата точно като капките роса.
„Може би не съм прав. Може би светът навън не е толкова страшен.“, казал си той, но при тази мисъл потреперал. Толкова бил свикнал да се страхува, че да се отърве от страха било като да захвърли къщичката си завинаги. Чувствал се уплашен, уязвим и нещастен. Но катеренето по онзи клон и играта с голото охлювче не му излизали от главата.
Минали още няколко дни, а тъгата на Марио не просто не си отивала, а станала още по-силна. Къщичката започнала да му става тясна. Гледал братята и сестрите си през прозорчето и си мислел, че иска да е като тях. Само да можеше да не се страхува!
Една вечер усетил, че не можел повече да се почесва и да маха с опашка, поел дълбоко въздух и лекичко подал рогцата си навън. Лъхнал го хладен и влажен въздух – на пръст, шума и череши. Много искал да се върне обратно, но не го направил. Бавно подал цялата си главичка и половината телце извън черупката и стиснал очи, както стискат очи хората като скачат с бънджи. Пропълзял до любимия си дънер и само за няколко часа се покачил на него.
След това отворил очи. И видял залеза. Червеното слънце бавно потъвало зад планината като огромен портокал и разсипвало уморената светлина на последните си за днес лъчи по полето. Облаците си били легнали, черешите спели неподвижно на дървото. Следобеда било валяло и сега небето било толкова синьо, че една синя пеперуда прелетяла тъкмо пред очите на Марио, а той дори не я видял. Братята, сестрите и майка му пълзели по стената на старата къща и играели на криеница в бръшляна. А върху изоставения клон на пътеката го чакал Коста, който му махал с пипалце, готов за игра.
От тази вечер нататък Марио разбрал, че светът извън черупката не е толкова страшен. А дори на моменти да става страшен, е пълен с толкова красота и щастие, че рискът си струва.
