Не знам дали сте гледали „Инстинкт“. В случай, че не сте, препоръчвам ви го силно. Този филм влезе в личния ми топ 10 с една от най-разтърсващите сцени, които някога съм гледала:
В нея Антъни Хопкинс притиска здраво в масата Куба Гулдинг Джуниър, запушва устата му с парче гафер, души го изотзад и крещи в ухото му: „Какво ти отнех?“
За да си получи тялото обратно, героят на Куба трябва да напише отговора на този привидно прост въпрос на листа хартия пред него.
Какво общо има тази сцена с това да си родител? Хм. Във филма Куба Гулдинг е млад, талантлив, преуспяващ, необвързан, досущ като нас, преди да станем родители, нали така? Градяхме обещаваща кариера, тежахме 55 кила, следяхме всички сериали, раздавахме се по баровете… и така нататък. Докато не се появи ей това, малкото. Сега от него зависи дали и кога ще спим, ще ядем, ще пушим, ще пием или ще четем. Освен това то си е само наше. Когато реве като триста дракона едновременно и не ни оставя да напишем този ред от статията вече пети час, просто не върви да го изхвърлим през прозореца, нали разбирате. Оставете това, ами на нашите плещи тежи и нормалното му социално, че и интелектуално развитие, тоест, ако отгледаме неграмотен канибал, то си е по чисто наша вина.
И колкото и подготвени да сме за родителството, колкото и много да сме искали деца, истината е, че до този момент никога не сме носили нещо, което дори и малко да прилича на тази отговорност. И, сигурна съм, че всеки родител ще ме разбере, няма как в един момент, за малко или повече, тази отговорност да не ни просне на масата като един Антъни Хопкинс, който ни е заклещил в желязната си хватка, запушил ни е устата и, общо взето, ни задушава. Тогава трябва или да намерим верния отговор, или да се превърнем в един от онези вредни хора, които някой ден ще крещят на детето си „Ти знаеш ли от какво се отказах заради тебе?!?“
Е, когато сър Антъни дойде за мен, отделих доста време да помисля какво действително ми отне родителството. Първите отговори на Куба бяха „Контролът“ и „Свободата“. И да, и аз като него имах чувството, че откакто станах майка, изгубих всякакъв контрол над собственото си време, всякаква свобода да се разпореждам с него, както аз реша. Но ето, че антънихопкинса в главата ми, също като този на екрана, отказа да приеме тези отговори.
И ето, че и аз написах с трепереща ръка на листа пред себе си една дума: „Илюзиите.“
Защото, вярно е, след детето нищо вече не е същото и просто няма как да продължиш да правиш нещата, както досега. Но дали начинът, по който сме живели досега е бил толкова як, или това е просто илюзия, която си повтаряме, защото ни е страх да се променим? Какво действително ти отнема родителството? Да видим.
Тялото
Още при появата на втората черта на теста за бременност тялото ти спира да е твое, а това е фактор, който може да е много стресиращ. След това се раздуваш като пържеща се бухта, и накрая, два месеца след раждането, все още приличаш на Шрек, но с повече стрии. Поне така се случи с мен, въпреки че историята познава жени, понесли процеса с много по-малко телесни щети. По-любопитно е обаче какво се случи с психиката ми през това време. По обективни причини взех да не се задържам много пред огледалото и колкото по-малко време отделях на суетата, толкова по-добре се чувствах. Не защото игнорирах външния си вид, а просто защото нещо в мен се пречупи, и докато преди всяко излишно кило ми докарваше ужасно чувство за вина, сега осъзнах, че тялото е нещо променливо. Днес може и да е 100 кила. Утре ще е отново 55. И няма нужда цялата ми самооценка да зависи от него. И да, разбира се, ще сваля всичките тези кила. Но ще го направя, защото без тях се чувствам по-добре физически, а не защото се страхувам, че губя стойност като човешко същество, ако мерките ми не са 90-60-90.
Работата
Прекарах последните 10 години преди идването на детето в целенасочено усилие да се занимавам професионално с това, което обичам – писането. Успях. И понеже го обичах, нямах нищо против да му отдавам цялото си време. Неусетно станах от хората, които отиват в офиса в 8 и се прибират в 11 вечерта. Писането спря да е удоволствие и се изгуби под купчини взаимоотношения с клиенти, офисни интриги и катерене по кариерната стълба. И за малко да го намразя. Осъзнах това още преди да забременея и се отдръпнах, поемайки риска да живея с по-малко пари, но много по-спокойно. Сега, когато имам дете, няма как да попадна отново в този капан. Истината е, че детето не ми пречи да бъда добър професионалист и да продължа да пиша. Пречи ми да загубя баланса и да отдам на работата цялото си същество и време. Най-малкото защото солидна част от това същество и време вече се полага на дъщеря ми. Освен това ме кара да бъда креативна – да измисля начин да се занимавам с писане, но без компромиси, като висенето в офис или бруталния стрес. И имам цяла година в майчинство, за да го направя.
Времето за себе си
Имаш ли дете, имаш 100 000 повече неща за вършене. Факт. Странното обаче е, че колкото повече вършиш, толкова повече можеш да свършиш. Както каза една приятелка, и тя майка: „Боже, чак не знам какво съм правила преди това?!“. Изумително е как преди можех да прекарам цели дни, без да свърша абсолютно нищо смислено. Казвах си: ей сега ще рисувам; ей сега го започвам оня проект, дето го планирам от една година; ей сега ще седна да попиша… и кутия цигари и 4 бири по късно се оказваше, че поредният ден си е отишъл съвсем празен. Сега знам, че разполагам с броени часове на ден. И все пак проектите се движат, тази статия ще бъде написана и даже ноктите на бебето са надлежно подрязани. Да бъдеш родител означава да се мобилизираш. Защото колкото по-малко е времето за себе си, толкова по-ценно става то. А количеството няма никакво значение, ако не го използваш качествено.
Партито
Като бях на 20 и аз се сцепвах от партита. И ми харесваше, наистина. Можех да го правя всяка вечер. После нещата леко се попромениха. Едно, че махмурлуците станаха доста по-тежки, и второ, че в един момент се улових, че вече не ми е толкова забавно. Бях започнала да излизам просто защото не можех да измисля какво друго да правя с вечерите си, или защото се чувствах самотна у дома. Като всяко повтаряно много пъти преживяване, и това се беше изчерпало. С идването на детето самотата у дома приключва. Едно от най-хубавите неща на майчинството е това постоянно усещане за уют, което превръща скромната ти обител в много по-приятно място от най-якия бар. А ако имаш моя късмет и разполагаш с качествена баба на една ръка разстояние, спокойно можеш да отделиш една вечер седмично, за да си причиниш ужасен махмурлук. Просто вече не можеш, а и не искаш да прекараш в махмурлук цялата седмица.
Е, ето че на финала на сцената моят личен антънихопкинс най-накрая ме освобождава от задушаващата си хватка. Минала съм собствения си тест. Никога няма да вменя на дъщеря си вината, че ми е отнела нещо много ценно. Защото истината е, че с нейното идване спечелих цяла вселена.
И не загубих нищо, освен илюзиите си.
