Ако има една искричка надежда, която да остана (или може би да се зароди?) в обществото след разкриването на жестокото и безчовечно престъпление на двамата серийни убийци на животни с цел разпространение на порнографско съдържание срещу заплащане – то тази искричка са хората в България със своята реакция.
Тези хора заслужават признание, окуржаване и благодарност и то от името на всички онези, които нямат глас да благодарят, да помолят за милост или да изразят болката си. Всеки от нас, всеки, който го е грижа за животните, всъщност изразява именно техния глас пред света.
Макар и протестите и гражданските призиви да търсят възмездие и това да е закономерно след подобна новина, същинските искания са за справедливост и превенция.
Жестокото престъпление, което провокира протестни действия, е само върхът на айсберга върху цялата спирала от насилие и агресия, които животните търпят, и на които грижовните хора се опитват да противодействат индивидуално и самосиндикално години наред. А усилията им невинаги успяват.
Липсата на превенция можем да чуем в две изречения, които звучат прекалено често у нас: „Ти ли пък ще ми кажеш на мене“ и „Това ли пък сега е най-големият проблем“.
Първото изречение отразява усещането за безнаказаност.
Дори законът да предвижда най-строгите наказания, те не са достатъчни, ако налице е масова увереност, че човек може да „мине метър“, стига да познава „правилните“ хора, да може да си извади експертиза, че не е вменяем или е репресиран в ареста, да намери съседи, които да потвърдят, че иначе е добро момче и поздравява. Накрая може дори да осъди държавата.
В наказателното право съществува принцип на неотвратимост на наказанието — убеждението, че действията имат последици, работи по-добре от наказания, останали на хартия.
Да знаеш, че например пет години ефективна присъда няма да ти се разминат, има много повече възпиращ ефект върху потенциалните извършители на какви да е престъпления, отколкото идеята дори за доживотен затвор, който обаче няма да се случи на тебе, а евентуално на някой друг.
За да се реализира тази неотвратимост на практика обаче, законодатели, полиция, съдии и разследващи трябва ефективно да работят заедно. Докато у нас нещо видимо се чупи по веригата.
Ние, обикновените хора, също трябва да сме си свършили работата. Нашата индивидуална роля е от огромно значение – трябва непрекъснато да сигнализираме институциите за всяка несправедливост към животни, която откриваме. Знам, че е трудно, защото тези несправедливости са прекалено много.
Обикновено пост фактум, когато хората са опитали да се намесят с помощ и не се е получило.
Сигналите до властите често водят до второто симптоматично изречение, което споменах по-горе — „Това ли сега е най-големият проблем“.
Сигнализираш, че съсед малтретира куче — „Това ли сега е най-големият проблем“.
Подаваш жалби за незаконни развъдници, прилагаш снимков материал — чакаш отговор с месеци, пишат ти, че не са установени нарушения.
Сигнализираш за животни в клетки по витрини, макар и това да противоречи на закона, за животни заключени без вода и храна, за труп на отровено животно в градинката — „Това ли сега е най-големият проблем“, „Това не е спешно“, „Това не е моя работа“, красноречиви мълчания, писма без отговор и невдигнати телефони.
Когато полиция, общински еколози и регионална дирекция на БАБХ откажат или си измият ръцете от идеята за съдействие при толкова елементарен казус, какъвто е например животно, заключено да умре в запечатан от ЧСИ апартамент, каква реакция му остава на човек?! Или да подмине и да опита да спи спокойно с това, или да разбие апартамента и сам да се превърне в правонарушител. И в двата случая ще е накърнена вярата му в държавността, защото тя за пореден път ще му е казала „Това ли пък е най-големият проблем“.
Само че с реакцията си на престъплението в Перник българинът ясно заяви, че жестокостта и липсата на емпатия наистина са най-големият проблем за него и не такова е обществото, в което е съгласен да живее.
Каузата се превърна в надпартийна и общочовешка, събра националисти, глобалисти и аполитични хора. Оказа се, че всъщност има обединяваща тема за българина. Този път не чух някой да попита „Това ли е най-големият проблем“.
На 29 март усилията продължават с общонационален протест, който ще се проведе в различни български градове:
И тъй като този път не е „чудо за три дни“, вярвам, че хората няма да замълчим, докато справедливостта и превенцията не станат реалност.
Превенцията не е просто дума — тя е комбинация от законодателство, институции и лична ангажираност. Ако искаме справедливост, трябва да се борим и за промяна, която предотвратява насилието още преди да е започнало.
Това важи не само в казусите, свързани с животни. Наказанията са нужни безспорно, но и не връщат никого и не отменят стореното.
Възмездие без превенция е краткосрочна утеха, но не и устойчиво решение.
Превенция е да ни пука. Винаги да ни пука.
Още от Лора Младенова:
