Когато и да напиша, че с оглед последните събития въпросът за патриотизма е излязъл на дневен ред – все ще е вярно. От години насам постоянно се караме на тази тема.
Не само ние в България, а и изобщо държавите, за които до нас достига информация. Това не са всички държави, за редица страни нормалното състояние е да не се помни, че ги има на картата, освен ако не стане военен конфликт, кървав атентат или природен катаклизъм. Тогава се говори за тях 3-4 дни, туря се някоя сълзлива корица и после пак се връщаме в познатите части от глобуса. Затова признавам, че всъщност нямам представа дали патриотизмът всъщност е толкова важен във всички държави, а не само в медийно познатите.
Обикновено съществуват няколко патриотични опозиции:
Дали да обичаш родината си означава да си настроен, че твоето си е най-хубаво, или да искаш да се впишеш в частта от света, която възприемаш като развита и желана.
Дали трябва навеки да пазим славните старини и традиции непокътнати и неподвластни на времето, или да мислим целесъобразно, с перспектива в бъдещето.
Дали да се снимаш в носия с родата, да играеш хоро и да демонстрираш видимо национално самосъзнание, или да си чистиш след себе си, да помагаш на другарчето и да развиваш икономиката и културата на страната си, без да демонстрираш нищо, е „истинският“ патриотизъм
На теория не е задължително изброените неща да се изключват взаимно, на практика обаче обикновено се изключват.
Не се наемам да говоря за правилно и грешно, макар личните ми предпочитания за патриотизъм да отиват все към вторите опции на горните казуси, макар и не безкритично. Въпросът, който си задавам, е друг – нужно ли е всъщност да бъдем патриоти?
Спорим кои са добрите и кои са лошите патриоти, но далеч по-рядко дали патриотизмът е добър или лош. Понякога патриотизмът се явява оправдание на иначе погрешни действия, които обаче рязко придобиват праведен ореол, когато се облекат в родолюбие. Едно е да пребиеш непознат на улицата, друго е да го пребиеш от патриотизъм.
Преди 20 години щях да отговоря на въпроса трябва ли да сме патриоти строго положително и всъщност далеч по-близко до площадния и позьорски патриотизъм. В училище трайно ни преподаваха безкритична любов към родината, безкритични представи за приятели (Русия) и врагове (винаги мюсюлманите и почти винаги съседите и Западът).
Нашият език е най-хубавият език, нашите войници са най-смелите войници, нашата земя е най-плодородната земя, три морета, кой уши байрака, абе, знаете как е. До един, макар и доста ранен момент, аз дълбоко вярвах във всички тези неща.
На техен фон медийният дискурс, който се набиваше в детския ми ум, неминуемо съдържаше елемент на трагично прецакване – при цялото това величие ние същевременно сме малка, бедна и забравена от света страна, която трябва да става права, да сипва ракия и да пуска химна от възторг всеки път, когато българин има някакъв задграничен успех или името му се прочуе, макар и не с добро.
Мразех турците например, мислех си, че ако не бяха те, щяхме още да сме си велики. (Веднъж, години по-късно, баща ми ме е питал дали по времето, когато „мразех турци“, съм познавала и един турчин лично). Писала съм и стихчета за Русия – в училище ни караха, по дяволите, и това се случваше 10 години след промените.
Преди 10 години щях да отговоря на въпроса трябва ли да сме патриоти строго отрицателно и с отговора си автоматично да бих се превърнала в човек, когото ловците на бежанци, ловците на педофили и спирачите на постановки с радост биха убили с камъни, което подозирам, че все пак и сега биха.
Порастването, досегът с изкуство, общуването с хора от всички краища на света, споделените емоции с такива хора, образованието, реалността, зрелият живот ме накараха да се запитам какво ще стане, ако всички хора по света кажем, че нашият език е най-хубавият и че си заслужава да се умре за това. Но, о, почакайте, това вече се е случвало нееднократно, ние знаем какво ще стане и все пак мнозина продължаваме да го повтаряме.
Особено парадоксално ми се струваше да оценявам една постъпка от гледна точка на това дали я върши българин или не. Нашият генерал е винаги закрилник и герой, чуждият генерал е винаги убиец и изедник – някак не ми се връзваше. Намразих границите заради всички хора, които губят живота, дома, достойнството, благоденствието или човечността си на или за тях.
Сега бих отговорила по-умерено, макар и напълно да запазвам отношението си към границите. Мой близък приятел ми помогна да си обясня здравословната форма на патриотизъм с идеята да си представя не държава като високопарно, абстрактно и обикновено вредно понятие, а като общност – общност от пълнокръвни, дишащи и съществуващи индивидуални хора, които се намират около мен и зависим едни от други взаимно.
Да си представя, че с действията си аз мога да повлияя животът на тези хора да е повече или по-малко хубав, както и те на моя. И че когато в нещастен случай се съобщава колко българи са пострадали, сякаш това е най-важното, то е не защото са българи, а защото е по-значителна възможността да ги познаваме и това пряко да ни интересува.
Тази перспектива ми помогна да омекна в реакцията си.
И – най-важното – ако това не означава същевременно да пречиш на никои други хора. Границите се менят, но светът винаги е родина на всички ни.
Вижте още:
