След една определена възраст над година и половина, много често малките деца се научават да удрят. Обикновено първоначално виждат този модел отнякъде. Често е от площадката, когато се удрят едно-друго или в яслата, когато някое от децата реши да наложи мнението си със сила. Или – най-лошият вариант – у дома, като метод, с който са възпитавани, или който са видели при родителите си. В началото те констатират наличието на насилие, възприемат го… до един момент, когато им „светва“, че и те могат да удрят и родителите си: да им бият шамари, да ги ритат и да ги блъскат.
Случва се и по-късно: например десетгодишно дете да избухне и да удари родителя си…
Ако и вие сте сред пострадалите родители: не сте сами. И не си мислете обратното. Не си мислете, че вашето дете е някакво специално агресивно характерче с хиперактивни отклонения. То може и да е такова, но не е удрянето, по което ще познаете дали има проблем.
Напротив, оказва се, че колкото и да ни е трудно да го приемем: да удрят родителите си на дедена възраст е напълно нормален елемент от развитието. И най-малкото: трябва да очаквате, че може да се случи.
Ето, например: вие сте майка, която денонощно обгрижва малко тригодишно зверче. И вместо благодарност получава силен шамар, докато детето е в скута й. Защо? Просто защото не му е дала кексче. Или е взела опасен предмет от ръцете му. А може и да е без видима причина…
Възможно е да се случи ритник, нанесен от по-голямо дете към родителя. И детето да изпитва трудности да обясни защо изпитва толкова силна агресия към своя родител – и най-вече защо няма никакво уважение към него и не се бои да го нарани.
Не звучи справедливо и не е. Веднага ни иде да отвърнем на насилието с насилие и да зашлевим шамар на свой ред… Или да накажем детето по някакъв начин.
Но ВНИМАНИЕ.
Именно тук идва тънкият момент.
Нашата реакция е ключова – от нея зависи дали всичко ще мине от само себе си и, надяваме се, по-бързо, или детето ще заседне във фазата на удрянето и дори ще започне да агресира още повече.
Ето няколко съвета, които ще ви помогнат да изградите своята правилна реакция, когато детето се окаже във фазата на удрянето и ви удари – или ви удря хронично и неконтролируемо.
Винаги помнете, че неуместното, неадекватно или агресивно поведение на децата не е насочено лично към вас, а е свързано с развитието им!
Първата стъпка, за да реагираме на предизвикателното поведение по ефективен, спокоен и уверен начин, е винаги да преформулираме възприятието си за поведението и да променим начина си на мислене. Да си повтаряме като мантра следното: „Моето дете не ме затруднява, на моето дете просто му е много трудно/ минава през труден период“.
Вижте още:
Не се страхувайте и не преекспонирайте удрянето на детето. Това е същото като тръшкането (тантрумите) вследствие на някаква фрустрация, умора, промяна или друг дразнител. Запомнете: това, че ви е ударило, не превръща вашето дете в агресивно, жестоко, нелюбезно или злобно същество… Не. Когато децата ни удрят, това е, защото просто им е трудно да регулират големите емоции, които лесно надделяват над малките им тела.
Нека се замислим, че и ние, родителите, ставаме жертва на същите огромни емоции, когато в крайна сметка действаме по напълно нерегулиран начин. Често след това дълбоко съжаляваме за постъпката си, чувстваме се объркани как изобщо сме могли да направим това, което току-що сме направили: да крещим на децата си, да ги хващаме насила, да блъскаме врати, да ритаме мебели или по някакъв начин да нараняваме или плашим хората, които обичаме най-много и искаме само най-доброто за тях…
А ние сме тези с напълно развита префронтална кора и дългогодишен годишен опит в това нещо, наречено живот! Докато детето има толкова малко житейски опит!…
Трябва да сложите граници и да дадете сигнал, че „Не мога да ти позволя да удряш, боли ме“. Ако не сте успели да хванете ръката, преди да ви удари (не винаги очакваме да ни шамаросат и ли цапардосат и това е нормално!), все още можем да кажем същото, но надали ще бъде толкова ефективно.
Вместо да прибягвате до наказание след удрянето или да обяснявате какви са последствията от удрянето, просто се опитайте да действате превантивно – да сте готови да блокирате ръката, ако тя замахне отново.
Модерните принципи на възпитание винаги търсят чувствата зад дадена постъпка, „Разстроен си, че трябваше да махна дистанционното от ръката ти. Наистина искаше да си играеш с него, разбирам те“. „Уау, наистина ти се иска да удряш/драскаш/риташ точно сега. Знаеш, че винаги можеш да ми кажеш какво чувстваш. Понякога ни се иска да удряме, когато сме ядосани и разочаровани. Нормално е да си ядосан, но не мога да ти позволя да удряш“.
И все пак по-добре е по-малко да се говори, особено когато напрежението е много високо. Понякога стига и просто да прегърнем детето. Нашето отношение е по-важно от думите ни.
Кои граници, с които детето не е съгласно, сте поставили, за да получите удар? А възможно ли е детето да е гладно? Да е стресирано, уморено, емоционално дисбалансирано? Има ли някакви големи промени в начина ви на живот, които го притесняват? Бременна ли сте? Да не би появата на братче или сестричка, да го притеснява и ядосва? Наспало ли се е? Имало ли е някакви гости наскоро? Седмицата много ли е натоварена? Пътувате ли? А може би баща му/майка му лиспва? Може ли да има проблеми в яслата/градината/училище?
Проявявайте търпение и разбиране. Децата имат нужда, когато големите емоции завладеят мъничките им телца, не да им се „преподава урок“, а просто да ги оставите да изразят емоциите си. Поддържайте здравословна граница между себе си и тях, която е нужна, за да може детето да се чувства в безопасност.
Вижте още:
