„Аз съм най-хубавото малко момиче“, казва 2,8-годишната ми дъщеря, докато оглежда новите си кецове с еднорози и розови връзки.
„Толкова съм голяма!“, възкликва с обожание, докато прави физиономии пред огледалото.
Онзи ден възрастна жена на улицата я попита с умиление: „Ах, момиченце, как се казваш?“-
„Принцеса!“, беше отговорът, толкова мигновен и категоричен, че изненада дори мен.
Всичко на този безкраен свят е НЕЙНО. А нейното „никой няма да ми го вземе“. Щом дадена играчка се е опряла до НЕЯ, тя не заслужава ничие друго внимание. Всичко, което се отнася до нея и собственото й телце, я засяга сериозно. Ресане на коса? „НЕ МОЖЕ да ме пипаш!!!“, реве с глас. Слагане на дрехи, които не са чак толкова перфектни? НЕ, НЕ, НЕ… Къпане? „Обичам да се къпя всеки ден!“ и с удоволствие влиза в банята, тананикайки.
Те тъкмо са открили себе си и вместо да изпитват гнили и неприятни чувства като съмнение или мнителност кой как ще ги възприеме, са изпълнени с възторг. И как да на са? Та нали виждат единствено свежа красота, грациозност, атлетичност, неприсъща за големите, и огромен, огромен мозъчен потенциал. Разбира се, възторжените погледи на възрастните наоколо само допринасят за позитивната им самооценка. Но пък и родителското възмущение изглежда не ги смущава особено.
Ясно, че малките егоистчета понякога идват вповече на всички наоколо.
Вижте още:
Но е и факт, че светът ще ги омачка, а животът ще им покаже много ясно къде им е мястото, докато засега са предпазени от това. Затова и родителите се примиряват с егоизма на малките зверчета или се опитват да го насочват в правилна посока.
„Никой няма да ми го пипне!“ е мотото на повечето 2 до 4-годишни и борбата за играчките добива кървава форма. „Това си е МОЕЕЕЕ“ е рев, който се чува в радиус от пет блока. Егоизмът на едното дете обаче се сблъсква с егоизма на другото, което смята, че всичко на площадката е негово или най-малкото би следвало да му принадлежи…
Дори най-щедрите и мили родители не издържат да гледат тази надпревара на егота.
„Защо това дете не може да си дели играчките?!?!“, се чудят много от тях.
Всъщност децата могат да го правят, но не и постоянно. На 4-годишна възраст повечето вече умеят да си играят заедно и да споделят общи играчки, но само година или две по-рано им е твърде трудно.
Освен това те не могат да контролират добре импулсите си, а чувствата им най-редовно надделяват над уменията им за логично мислене.
Частите от мозъка, които отговарят за самоконтрола и регулирането на емоциите все още се развиват, така че не е странно нито, че харесват силно себе си, нито, че не умеят особено много да раздават каквото и да е.
Играчки, дрехи и други свои неща са си ТЕХНИ и се изисква силна родителска намеса, за да им хрумне да споделят и дори да разменят, независимо че виждат, че размяната може да е взаимноизгодна.
Вижте още:
Мисълта за себе си и собствените нужди може да стане особено истерична, ако е вечер например, ако са гладни или ако стаята е пълна с деца.
Невъзможността им да осъзнаят как тече времето също не ги поощрява в това да дадат „за малко“ играчката си на някого. Колко са няколко минути и колко е един час? За децата в тази най-ранна възраст всичко това е доста условно…
Едно е ясно: те самите осъзнават, че растат с всяка изминала минута, буквално пред очите на околните, което освен, че ги кара да се удивляват сами на себе си, ги кара и да искат да задържат времето. Та кой не би искал да бъде отново на 2 или на 3 години – едно ужасно сладко дете, страхотно невинно, учещо се със скоростта на светлината и в крайна сметка – обичащо себе си до болка…?
Вижте още:
