И да сте родител, и да не сте, вероятно сте до болка запознат с някои изрази, които или вие, или ваши познати използват машинално, за да „мотивират“ детето да направи това или онова.
Става дума за изрази като „Ако не си изядеш яденето, и циганчето ще те пребори“ (колко расистки и странно звучи това днес!), или „Хайде, яж, че децата в Сомалия умират от глад, a ти…“. Или пък ударното: „Ти мъж ли си или лукова глава?!?!“ или „Едно момиче никога не се цапа…“.
Има и други, като: „Ако не заспиш, ще дойде Торбалан да те вземе…“.
И още по-прелестни (имитирани чудесно от Камен Донев), като: „А ако ти отвъртя един шамар, това ще те накара ли да…“ и прочее.
Голяма част от тези приказки са ни „наследство“ от нашите си майка и татко, които пък ги носят от поколения назад – от своите родители и т.н. Няма да се учудя, ако се окаже, че Торбалан например шества из родителския речник през вековете още от времето на Второто Българско Царство…
И все пак, модерното родителство изисква малко повече замисляне, отколкото е било стандарт през вековете. Разбирате, че когато в семейството е имало една угрижена майка (бащата е на война или липсващ) и шест гладни детски гърла например, бързите изрази стават най-малкия проблем. Какво ще се каже, за да се мотивира детето, за да яде или да заспи, няма никакво значение, когато и сънят, и яденето са кът. А дали някой си израз няма да доведе до последствия по-късно – това никога не е било от значение, стига да се избутат гладните и жестоки зими.
Но днес, когато се чудим какво да изберем от Лидл, че да е по-полезно за детето, и пълним количката с храна, част от която дори ще изхвърлим, или когато движението на детето е толкова малко, че за да заспи не Торбалан, ами и Доналд Тръмп да призовем, няма да го стреснем – нещата седят по малко по-различен начин.
В сегашната епоха се замисляме какво говорим на детенцето си, най-вече защото все по-често е едно-едничко. Или са две. Най-много: три или четири. Разполагаме и повече време да помислим. А и се налага: може „циганчето“, което ще го пребори, ако не яде, да се окаже новия му най-добър приятел в детската.
А ако му набиваме в главата, че „един мъж/едно момиче никога…“ сигурни ли сме, че това няма да му донесе куп проблеми по-късно в един живот, в който социалните роли вече не са толкова строго разпределени?
И издава пожелателното мислене и патриархална настройка на родителя, но без да съобщава факт.
Първо – детето е много далече от мъж и е погрешно да го сексуализираме толкова отрано. И второ: как така мъжете да не плачат, когато сме виждали толкова много примери за обратното: футболистите и спортистите плачат и то честичко. И дори да е от радост, то го правят с невероятна публичност. А актьорите по филмите? А Тити Папазов?… Мъжете плачат и още как – макар все още основно да го правят пред терапевтите си.
Независимо от разсъжденията обаче (а те са налага да са доста чести, защото изразите просто изскачат от устата самички, много преди да минат през осъзнаването – благодаря мамо и татко!) – много трудно ще изкореним словесните заготовки, които хвърляме в общуването с децата си или които чуваме от близки, роднини и родители на детската площадка.
„Ще те набия, бе, ееей“ е сред най-често използваните ми изрази, макар че нямам навик да й посягам.
„Ще те науча аз…“, „Какво ме зяпаш?!?“, „Лигла!“ пък са прекрасни възклицания, които не са характерни за моя речник, но ги чувам от дъщеря ми – тя пък ги носи от лелите и медицинските сестри в яслата…
„Еееей, вчерашно л…но, пък знае“ например, е ужасен израз, изумяващ с бруталността си. Но често го чувам от родители на детската площадка. И дори не се използва с някаква злоба, даже се казва с лек комизъм, като естествена част от лексиката.
Който родител си го кара със заучените фрази – така и ще си продължи.
Но ако поне малко от малко искаме да отгледаме друг вид деца – може би трябва да се замислим и над начина, по който говорим с тях. Не може да се отнасяме с детето като с безправен малък роб, длъжен да изпълнява каквото му казваме, дори то да е най-голямата глупост.
Всъщност Мария Монтесори отдавна е дала рецептата: „При общуването си с детето, се придържайте към най-добрите си обноски и му покажете най-доброто от себе си…“, пише тя.
По-лесно е да се пожелае, отколкото да се направи, нали?
Вижте още:
Три любими момента с тригодишното. И три омразни