Без съмнение, ако попитате свещенослужител към БПЦ какво мисли за отворените брачни отношения, ще получите стабилно заклеймяване: според християнската религия бракът е църковна институция, основана на вярата. С малко спекулация можем да разберем гледната точка на отците: „вяра“ и „вярност“ са еднокоренни думи, а удоволствието и личното щастие съвсем не са необходими условия за запазване на едно семейство, благословено пред Бога.
Но същото ще се случи и ако се опитате да разберете отношението към „отворената връзка“ на почти всеки традицоналист, бил той и пълен атеист. Всъщност традиционалисти-атеисти у нас и по света – бол. Те добре могат да си представят какво е „изневяра“ и масово го практикуват с подозрително силна страст, но когато стане дума за отношения, в които „всеки излиза с когото си иска, но със знанието и одобрението на другия“, изведнъж се стряскат.
Това е рефрен, който се повтаря навсякъде из Стария континент, когато става дума за отворени връзки и полигамия (полиамория). Особено силно притеснение от отворените връзки се среща в по-малките населени места и това вероятно е еднакво валидно от Палермо до Севрния полярен кръг и от Малко Търново до Синтра.
Много по-добре и някак по-прилично на традиционалистите им изглежда нагоните и инстинктите към други хора, появили се успоредно със семейството, да се държат в тайна.
Не че ги няма – просто те предпочитат да „не ги навират в очите на другите“... Познато, нали?
И все пак ако съпоставим „традиционната“ връзка с „отворената“, забелязваме, че втората е ръководена от идеализъм, който обикновено липсва при обичайните продължителни романтични отношения.
Вижте още:
Основна мотивация на отворените отношения, често е: „не искам да нараня партньора си, затова правя всичко с негово знание и съгласие“. Това е по-честно от изневярата, при която наистина предаваш доверието на партньора или съпруга и игнорираш напълно неговата емоционална отдаденост.
Вижда се, че отворените връзки също се основават на етичен кодекс, към който се добавя и самоосъзнаване: практикуващите ги стигат до извода, че не са моногамни, а по-скоро са полигамни (полиаморни), че имат нужда от партньор и приятел до себе си, но имат нужда и от емоционално и/или сексуално разнообразие.
Разбира се, отворена връзка, в която единият се самодефинира като моногамен, а другият като полигамен (полиаморен) – очевидно е обречена на неравнопоставеност. Тоест в идеалния случай говорим за двама полигамни души, или поне за такива, които се самовъзприемат така, които комуникират добре чувствата си и са способни да действат като екип, що се отнася до задоволяване на индивидуалните си нужди… Вярно, малко е сложно. А и за много хора звучи парадоксално.
Вижте още:
Ето и още от идеалите и плюсовете на отворените отношения, обобщени от Дейл Уашовиак и Ханелор Браг в изследването „Отворен брак и брачно приспособяване“:
– Живот тук и сега, съчетан с реалистични очаквания: намалява се ангажираността и жертвоготовността по отношение на дългосрочните цели.
– Личен живот и граници: по-голямо зачитане на личното пространство, отколкото в традиционния брак.
– Открито и честно общуване: споделяне, себеразкриване и продуктивни спорове.
– По-голяма гъвкавост при разпределяне на социалните роли.
– Отворено и прозрачно общуване: избягване на традиционните брачни предпоставки за двойката. Това може да включва съществуването на сериозни емоционални и сексуални взаимоотношения с други хора извън връзката.
– Равнопоставеност по отношение на властта, както и на отговорностите.
– Стремеж към индивидуалност: уникалността на индивида се цени повече и различията не се разглеждат като заплаха.
– Взаимно доверие: почива на предположението, че всичко е открито и че партньорът не е притежание, което да се пази.
Вижте още:
Тези изброени по-нагоре идали на отворената връзка звучат като да постигнеш мечтите и страстите на индивидуалния „аз“, докато междувременно задържаш и си прозрачен с човека, когото обичаш и на когото си отдаден. Но… Теорията често е много различна от практиката.
Разбира се, теоритично, повечето двойки, които влизат в отворени брачни отношения или имат отворена връзка с човека, с когото съжителстват, вярват, че могат да дирижират емоциите и чувствата си. Но когато се сблъскат с действителността, това съвсем не се оказва толкова лесно.
Чувствата и емоциите са нещо сложно, непредвидимо и често неконтролируемо. Когато се намесят други хора в една връзка, съпрузите и партньорите могат да развият емоции, на които не са и предполагали, че са способни. Например, могат да се влюбят наново и силно в досегашния си партньор, в човека, с когото се предполага, че имат отворени отношения. При влюбване единият от двамата може да не желае да поеме своята роля в отворената връзка и също да си намери парньор, което със сигурност ще направи отношенията неравнопоставени.
Други възможни сценарии са също така единият партньор да развие чувства към новото гадже на съпруга или съпругата… Или да се влюби в друг човек и да престане да изпитва изобщо чувства и уважение към човека, с когото е започнал отворената връзка.
Всичко това са непредвидими последствия от отворените отношения. Ако към тези презумции се добави и често срещан внезапен отказ на единия от двойката повече да участва в отворената връзка, тъй като емоционалната й тежест му се струва твърде голяма – става ясно, че предизвикателствата не са лесно преодолими.
А ето и още проблеми, които съпътстват отворените връзки, споделени от практикуващи ги:
1. Тревожност и страх.
Въпреки че често тези чувства са съставна част и от традиционните връзки, при отворените отношения заплахата е много по-реална: ами ако партньорът се влюби в друг и те изостави? А ако ти се влюбиш и го изоставиш? Страхът от изоставяне определено става по-голям и понякога дори добрата комуникация не е достатъчна, за да го превъзмогне.
2. Ревност.
Очаквано е хора, които са се съгласили да отворят отношенията си, да не изпитват ревност или най-малкото умело да я прикриват. Но това определено е невъзможно: колкото и да си щедър към парньора си, няма как да не се почувстваш пренебрегнат, ако той споделя голяма част от времето и енергията си с друг.
3. Съревнование.
Доста е неприятно да се налага да се съревноваваш с втория партньор за вниманието на своята половинка… Трябва да си наистина отдаден идеалист или доста хладнокръчен човек, за да го понесеш.
4. Предизвикателства с отдадеността.
Кой е по-отдаден на общата връзка, ако и двамата си имат някой страничен?
5. Сексуално предавани болести.
Тъй като сексуалните контактни са с висока степен на интимност, притеснението от риск от сексуално предавани болести и инфекции от партньора на твоята половинка е обосновано.
6. Притеснения за високите разходи.
Ако живеете заедно и делите общо домакинство (да не говорим за случаите, в които имате общи деца) – разходите, които всеки отделя за индивидуалните си партньори, могат да станат твърде големи и дори прекомерни.
7. Подозрения в половинчати усилия за запазване на връзката.
При хора в отворени връзки опасенията относно способността на съпруга/съпругата да присъства и да е отдаден/а на основния си (брачен) партньор, са много по-силни…
В заключение можем да кажем, че отворените отношения определено са интересни, предизвикателни и твърде вероятно работят, но само за двойки, които са наясно с възможните проблеми и имат начини да ги превъзмогват. Ако е по взаимно съгласие – нека не го анатемостваме!
А и е добре да имаме предвид, че за много хора отворената връзка е единственият вариант да задържат близо до себе си парньор дългосрочно. Защото едно е да си много привлекателен интелектуално и емоционално за някой дру, а съвсем различно е да има кой да те завива нощем, когато се отвиеш или да ти купи лекарства, когато се разболееш… И така години наред.
Вижте още:
