Подценени, надценени, уж много посещавани, но все оставащи непознати, Родопите са планинския район, подлаган на най-много и разнообразни експерименти в България. Вероятно е било така от незапомнени времена през хилядолетията – такива мисли ми идват, докато ме зашеметяват археологическото разнообразие и смазващата възприятията разнопосочност на пейзажа на Перперикон…
Но подред.
За краткото си уикенд пътуване из Източните Родопи си поставихме за цел да видим колкото се може повече забележителности около град Кърджали.
Отправната ни точка беше хотел в Кърджали, който избрахме, така че да можем да огледаме този малко познат за софиянци бастион на турската реч.
Не че хотелът не беше хубав (макар и съвсем не и толкова добър, колкото се хвали собственикът му – заможен местен турски предприемач), но ако обмисляте кратки преходи из планината в следване на туристически обекти, е за препоръчване спане в някоя къща за гости по-близо до природата. Честно казано, ни беше трудно да намерим такава за двама – повечето предложения в къщите за гости са фокусирани около поречието на язовир Кърджали и са за нощувки на по-големи групи.
Избраният от нас градски хотел беше в близост до т.нар. Водно огледало.
Рекламата на този велик кърджалийски проект някога гласеше, че става дума за историческо почистване и укрепване на река Арда през града, започнало през 2009 година и струващо на бюджета десетки милиони. Всъщност всичко, което се вижда с невъоръжено око през 2024-а е заблатена и очевидно неподдържана река, около която ври и кипи от строителство.
Истински внушителната гледка вечер под някога реновирания мост обаче е към нещо, за което явно не са усвоявани пари. Става дума за своеобразен резерват: на дърветата около реката са накацали и шумно се приготвят за спане десетки бели чапли.
Малко известно е, че Кърджали е градът на чаплите, защото именно тук е единствената на Балканския полуостров и в Европа рядка чаплова колония, която се намира в урбанизирана градска територия. Както съобщава националното радио, чапловата колония все още не е на защитена територия и броят на дърветата й е недостатъчен.
Очевидно е, че местообитанието й се стеснява – наоколо се издигат огромно количесто нови сгради. Макар и с напълно завършен вид, те са празни и тъмни.
Нещо определено не е наред. Но за да разберем какво, вероятно трябва да затънем в разследване на местната история и манталитет, за което нито имаме време, нито особено желание.
Този уикенд сме просто минаващи туристи, затова си оставаме само с изумлението от красивата природа на този неразтребен, неприветлив и хаотичен, но пък пълен с млади хора град.
За да планираме какво да видим и за да стигнем до набелязаните места, сме въоръжени с интернет, нещо като бегъл план от прочетените статии за забележителностите в района, туристически обувки и задължителните за ужасно горещото лято шапки. И, разбира се, автомобил. Вероятно с колело разходките из тази част на Родопите ще бъдат още по-хубави, но не и през лятото. Слънцето напича безмилостно, затова по обекти трябва да се ходи рано сутрин. Но как да го спазим?
Понеже нямаме представа нито кое колко време ще ни отнеме, нито колко от местата и обектите ще можем да видим, разчитаме на офлайн карта на телефона – в случая OsmAnd разширена версия. Картата е важна: колкото и добре да е маркирано всичко на уж добре разработените туристически маршрути – когато става дума за Родопите може да очаквате неочакваното. За навигация по пътищата използваме Waze, който също на два пъти сериозно ни обърква на отбивките по изумително хубавите (да, факт!) иначе пътища в тази част на България.
Изходът от Кърджали е през ромската махала зад пазара в посока към село Дъждовница.
Отбивката за пътеката към пещерата се намира на 23 км от Кърджали.
Покрай шосето са изградени голям брой чешми за зареждане на бутилките. Терасите за почивка и снимки позволяват прекрасни гледки към язовир Кърджали и извиващата се река.
Това всъщност е реновираната някогашна хижа Боровица, която е била издигната от генерал-полковника от БКП Мирчо Спасов през 1979 година. Поне това гласи гордо табелата в двора на хотел Боровица. Независимо, че вече знаем, че именно Мирчо Спасов е лично отговорен за системата на концентрационните лагери в НРБ, за много родопчани комунистическият режим продължава да е светъл исторически период – тогава са електрифицирани и свързани с цивилизацията чрез пътища и Ж.П. линии много от селата.
Отбивката за пътеката към пещера Утробата е вдясно. Има табела, както и спрели автомобили. Пътят нагоре е стръмен и каменист, а ходенето е над час. Пътеката е със синьо-жълта маркировка. Следвайте я, докато стигнете до заслон „Утробата“. След това продължете по синята маркировка, за да стигнете до самата пещера. Ако продължите по жълтата маркировка, ще се върнете към прекрасната и сравнително нова екопътека „Райски изглед“, която излиза обратно над хотел Боровица. Тя също е интересна – там е построена панорамна площадка с прекрасни гледки към меандрите на Арда – в случая завой „Подкова“, но откъм изток.
До самата пещера има изкачване по метална стълба. Напълно достижимо е, стига да не тръгвате с джапанки, както видяхме, че правят някои туристи, срещнати по пътя. Но хората и постиженията им са изумителни, а и джапанката явно е обувка с подценяван потенциал.
Каквото и да напишем за Утробата ще е малко – бъхтенето по пътя определено си струва. Вътре в неголямата пещера температурата е поне с 15 градуса по-ниска, отколкото е навън и… наистина наподобява утроба: не ти се иска да излизаш оттам и да се връщаш обратно в големия и объркан свят.
След като слизаме от пътеката и се връщаме обратно при паркирания автомобил, продължаваме по шосето в посока към село Ненково. Когато наближаваме селото, отляво виждаме каменен мост, който се издига над полупресъхналата река Боровица.
Всъщност това е античен римски и средновековен мост, който е напълно запазен, но съвсем не е толкова известен, колкото е Дяволския мост в посока Ардино.
Другата забележителност на Ненково е дългият въжен мост, по който преминаваме, за да стигнем до самото село:
Това е автентично, каменно ислямско селце със 109 души (към 15 март 2024) население.
Над къщичките, в скалите, се гушат тракийски скални ниши, издълбани между причудливите планински форми.
Понеже обичаме въжените мостове,
до което се достъпва единствено по най-дългия подобен мост на Балканите.
В пътеводителите селото е известно като отправна точка към връх, наречен „Чит кая“ (Зит камък), където има следи от тракийска крепост, ниши, издълбани от човешка ръка, а по пътя има еднокамерна, полусферична гробница, вдълбана в скалата.
За нас беше твърде горещо за да катерим Чит кая, но дори само преминаването по въжения мост беше достатъчно, за да ни изпълни с духа на Индиана Джоунс.
Според местен жител, с когото разговаряхме (селото се състои от не повече от 20-ина къщи), мостът е строен през „златното време на Тодор Живков“ – 1956 година.
Конструкцията е сериозна: масивна и здрава, но с дъските трябва да се внимава – макар и видимо подменяни, не е много сигурно, че някоя няма да се строши под краката:
Село Лисиците очевидно се радва на туристически интерес в последно време, тъй като в боровата горичка на път за моста са се разположили няколко продавачки на терлици, боб, газирани напитки, айрян и… магнити. Най-дългият въжен мост на Балканите не е шега работа, я! Вероятно наистина си заслужава магнита, иначе тракийски останки и мистериозно оформяни камънаци по Родопите – бол!
Пътят за най-известния туристически обект в тази част на Родопите минава именно покрай село Широко поле, откъдето отбихме за Лисиците.
Връщайки се на основния път, шофираме до Перперикон, където оставяме колата на широкия паркинг срещу такса от 1 лев. Входът за обекта е 6 лв на човек, но за журналисти е безплатно – ура! Не че 6 лв е безумно висока такса, но идеята да се плаща за гледане на камъни ми се струва малко порочна.
Както и да е, хълмът със значими археологически разкопки Перперикон е превърнат в атракция.
От туристическа гледна точка обаче човек се обърква: това е такава смес от епохи, че наистина губим представа кое е важно, защо е тук и как се е запазило.
На Перперикон се намира най-големият мегалитен комплекс на Балканския полуостров, има остатъци от тракийски свещен скален град, крепости и светилище (според археолога Николай Овчаров това е известното в древността светилище на Дионис, но тезата му все още е спорна). Има и явни следи от древногръцко и римско присъствие чрез постройки, както и цяла запазена кула от българска средновековна крепост. На същата територия има включително мавзолей на османски генерал от 14 век…
Всъщност Перперикон е като самите Родопи – смесица от много влияния, същинско екпериментално поле на историята.И в него, както и в целия район, се преплита и винаги се е преплитало какво ли не, за да се получи каквото може. И макар в никакъв случай да не подценявам богатството на историята (и се възхищавам на консерватизма, съхранил различните й пластове), все пак изпитвам някои съмнения относно точното й значение за европейската цивилизация. Но аз съм българка и комплексът на човек от периферията никак, ама никак не ми е чужд.
Може би Източните Родопи е точното място човек да се сблъска с този свой комплекс. И дори той да му хареса…
Вижте още:
