„Мисли с главата си, не я крий в пясъка!“.
Някъде из прогимназиалните ми години циркулираше една телевизионна реклама с щраус, която нашумя с този слоган. А клипът промотираше… известна марка презервативи. Не си казах, че ей сега трябва да отида и непременно да започна да правя секс. Само си отбелязах наум, че презервативите явно са нещо важно и трябва да го имам предвид, а посланието помня двайсет и кусур години по-късно.
По същото време в училище ни бяха раздали образователни брошури за репродуктивно здраве, спонсорирани от компания за дамски превръзки.
Те съдържаха информация за функциите и разликите в женската и в мъжката полова система, основни данни за менструацията, за мастурбацията, за контрацепцията, за хигиената. Раздаваха ги само на момичетата, може би са сметнали, че теми като клитора и за какво служи той няма да представляват интерес за момчетата. Аз прочетох брошурите с любопитство и придобих самочувствието на грамотен по „тези“ въпроси човек, който вече е разбрал всичко нужно.
Никога няма да забравя видеото, което течеше тогава, моето първо порно. Трима мъже и една жена с коса, подстригана нула номер. Сексът беше анален, а аз помня, че си помислих „Аз какво съм разбрала от тая брошура, явно нищо не съм разбрала…“ Мисля, че бях на 11.
Година по-късно Лошите и Шамара пуснаха хита си „Не искам да съм с теб“ с неговата емблематична рима: „Кажи ми ти, добре ли е сега, кажи. Ти си много откачена, за кура ме хвани. Уоу, лош съм аз, а кучката си ти, завърти се и отзад го поеми“ и повествованието му за някаква жена, която обяснява на изпълнителите, че не иска, но това няма особено значение за тях.
Парчето се превърна в №1 хит по детските дискотеки, които се организираха в пет следобед, по светло, когато съществува една масова родителска заблуда, че няма как да ти се случи нещо лошо.
Вижте още:
Loveguide: „Без сексуално образование, порното се превръща в учебно видео“
Около този период в училището ми имаше една празна стая, в която някои деца се събираха и залостваха, по техни думи „за правене на свирки“. Така и не разбрах истина ли беше, към онзи момент не бях популярно дете и имах щастието да не съм поканена на по свирка.
Две години по-късно отидох в гимназия. Едно от първите неща, които научих там, беше за съществуването на порно клипче с момиче от випуска на осмокласниците, заснето без нейното съгласие, което се разпространяваше сред учениците и ставаше причина за присмех по отношение на нея и повод да бъде третирана като обект и манипулирана за следващи сексуални контакти на ръба на съгласието. Тя беше „курва“ – спрямо авторите на видеото липсваше критична оценка.
Смея да твърдя, че мотивацията на първите сексуални контакти при поне половината ми връстници варираше между: „Хайде, де, всички го правят“, „Хайде, де, така или иначе ще кажа, че си“, „Хайде, иначе вече няма да сме гаджета“, „Хайде, защото ще разказвам, че си дърво и не ставаш, и всички ще ти се смеят“, и „Хайде, ако не искаш да те тормозя всеки ден след училище“.
Училището не се интересуваше от това. За сметка на това се интересуваше дали например индивидуалният ни стил на обличане се вписва в представите на преподавателите за „благоприличие“.
Ако нямаш гърди все още, може да ходиш с потниче през лятото. Ако вече имаш – не, защото е непристойно.
Десет години по-късно сестра ми избра да учи в същата гимназия. От нея разбрах историята за неин съученик, който носел очна линия, а училищното ръководство го наказвало и викало родителите му в училище, защото… абе, едно момче не може да прави такива неща, изглежда гейско. Към момента въпросното момче се занимава с изкуство и се намира в Лондон, а училището – все така в тъмните векове.
Мислела съм си, че ако бях на мястото на родителите на този човек, нямаше да чакам да ме извикат при директора, за да отида и да не спестявам нищо от мнението си на това училищно ръководство. И все пак историята не ме изненада, защото не е безпрецедентен случай: когато мой (хетеросексуален) приятел музикант е нападан повече от веднъж в градския транспорт заради лакираните си в черно нокти, най-честата реакция от доброжелателни към него хора е „Ами той защо си лакира ноктите, не знае ли в каква действителност живее, трябва да внимава повече“.
На съвсем невръстна възраст децата споделят онази склонност на щраусите, с която започнах – да си мислят, че ако затворят очи и не виждат света, значи и светът не ги вижда. Тази склонност, за съжаление, наблюдавам и у българския законодател и приетите преди броени дни промени в Закона за предучилищното и училищното образование представляват ярък и печален пример за явлението.
Приетата в рамките на две четения в един и същи ден забрана на „пропаганда, популяризиране и подстрекаване, по какъвто и да е начин пряко или косвено на идеи или възгледи, свързани с нетрадиционната сексуална ориентация или определяне на полова идентичност, различна от биологичната“ на практика легитимира ограничаването на достъпа на учениците до информация, която е от съществено значение за тях поради поне две причини – нуждата им от безпристрастен диалог по темата за сексуалността и създаването на безопасна и не сегрегирана среда за личностно израстване, в която едно дете може да потърси съвет, подкрепа и закрила, да сподели откровено страховете и колебанията си, да не бъде демонизирано и да не демонизира.
Емоционалната и моралната ни оценка за тези факти не променят тяхното наличие по никакъв начин.
Сексуализацията прелива от реклама, кино, музика, медийни заглавия, абсолютно безконтролен достъп до порнография с всякакво съдържание.
Спрямо децата сексът отсъства единствено от спокойната, обективна и адекватна комуникация с възрастните.
За сметка на това присъства перманентно и шизофренично в социалния и комуникационния им дискурс едновременно като изискване и като забрана.
Изискването да бъдеш сексуализиран образ се залага имплицитно от цялата ни медийна действителност, която можем да обобщим под онази максима, че „сексът продава“ – той не продава само продукти, услуги и политически идеологии, а твоя собствен човешки образ, който може да бъде социално привлекателен и приемлив, или не. Същевременно критериите за социална привлекателност и приемливост варират непрекъснато както по отношение на външен вид, на обществено поведение, на изцяло интимни лични избори.
Сексът е тренд, от който обикновено изоставаш. Забраната, от друга страна, се състои във фалшиво наложената морална норма за невинност, която означава в никакъв случай да не бъдеш това, което изисква от теб медийният свят, да изпитваш страх, срам и свян пред едни потенциално напълно здравословни и осмислени човешки отношения, които са от съществено значение за твоето собствено физическо и психично здраве.
Човешката сексуалност, както впрочем се изучава още в програмата по психология за IX клас, не започва да се развива нито с първата менструация, нито с първата ерекция, а още в предобектните отношения, тоест в утробата.
В труда си „Женската сексуалност“ например Франсоаз Долто подробно развива по-ранните достижения на Зигмунд Фройд в тази област. Единственото, което внася вина в комуникационната парадигма на сексуалността, е привнесеното желание да изкривим действителността, да отречем фактите и да вменим в наличието на сексуалност понятието за грях.
Подхвърляни сред крайносттите на сексуалното претоварване на комуникацията и лицемерната норма на морала децата израстват в турбулентна и опасна среда, където единственото, оставащо на заден план, са в крайна сметка техните предпочитания, нужди, въпроси и идентичности.
Има нещо общо между идеята да бъдеш склоняван към сексуално изразяване и практикуване, за да се впишеш, и идеята да потискаш сексуалността и желанията си, за да не забременееш, да не разбере майка ти, или да не бъдеш заклеймен като „различен“ и съответно нежелан. Това общо нещо е, че свободната ти воля бива ограничена и изкривена чрез агресивни външни въздействия и в двата случая.
Докато от парламентарната трибуна се лее демонстративно ораторско възмущения от понятията фингъринг, фистинг и трибадизъм, аз си задавам един друг въпрос, а именно по-добре ли би било, ако с подрастващите се случват неща, които те не разбират, които те не могат да откажат или приемат информирано, защото не могат дори да наименоват какво им се случва и да решат „нормално“ ли е това – за тях самите, не за законодателя.
Мястото на „българската правна традиция“ всъщност не е в човешките спални, но със сигурност е във всеки опит да бъде управлявана свободната воля на хората и да бъде манипулирано тяхното съгласие, било то активно, или чрез дезинформация.
Дефинирането на сексуалността като традиционна или нетрадиционна представлява външна намеса в интимната сфера на хората, която цели да въздейства на техните желания и съгласие, а едновременно с това и на нагласата им към околните, сиреч още един показател за обществена поляризация.
Ако работеше така, всички консервативни и религиозни семейства и училища по света щяха да са „направили“ децата си хетеросексуални, „нормални“ и „традиционни“.
Ако човек избираше сексуалността си, може би мнозина от нас, и тук включвам хетеросексуалните хора, вероятно щяха да направят различни избори.
Избираме единствено какво да правим с нея, което е наше естествено човешко право, а всеки опит някой да избира това вместо нас е форма на насилие.
По логиката на консервативните, религиозните и неинформираните хора е възможно човек да избира сексуалността и пола си, заради модна тенденция. Какво обаче според собствените им аргументи може да накара човек да не се чувства на място в „традиционния“ си пол и сексуалност и да се идентифицира по различен от „традиционния“ начин? И възможност ли е безбройните, объркащи и непостижими изисквания за това какъв трябва да бъде човек в рамките на пола и сексуалността си понякога да изключват възможността човек да се чувства добре, да се впише и да приема себе си в тези рамки…
Квалифициран психолог бе посъветвал моя хомосексуална приятелка да „спи с мъже, докато не започне да ѝ харесва“.
Сексуалността на децата наистина се нуждае от пазене и спасяване – от идеологически обременените ръце на всички онези възрастни, които всячески опитват да я минапулират, потискат, насочват или управляват, вместо да изпълнят своя единствен дълг спрямо нея, а именно да ѝ осигурят средата да се развива информирано, доброволно и безопасно.
Последното, което се питам в тази връзка, отдавна е зададено като въпрос в „Повелителят на мухите“:
„Възрастните спасяват децата, но кой ще спаси възрастните?“
Вижте още:
Основният проблем в училище според родителите е… дисциплината
