Какъвто и да е животът ни, каквито и опитности да сме придобили по пътя си, винаги идва момент, в който се чувстваме в абсолютна безизходица, отчаяние и „отникъде взорът надежда не види“. Не е рядко това да се повтори или потрети.
Като човек, получил своя дял от тези мигове, мога да потвърдя – да, мъчително е, да, задушаващо е. Винаги обаче съм успявала да изплувам „с малко помощ от своите приятели“ – With a Little Help From my Friends – както пее една от любимите ми банди.
Отговорът следва да е толкова прост и логичен – опитваме се да им помогнем също. И понякога се оказваме в парадоксална на пръв поглед ситуация, в която близките ни не желаят помощ – никаква или конкретно нашата.
Когато ни е грижа за някого и го виждаме как страда, съвсем естествено е да искаме да му помогнем.
Същото изпитваме и към хора, които имат качества, данни и знания, но не успяват да реализират потенциала си, поради страхове, травми, проблеми. Въпреки естествеността на нашата реакция, помощта ни не винаги е добре дошла. Нерядко опитите ни биват посрещнати със съпротива или изначално отхвърлени.
Това се случва, когато хората не са готови да се изправят срещу факта, че имат проблем, не са склонни да признаят недостатък или са толкова уплашени от идеята за промяна, че нямат желание и сили да поемат по този път. Те предпочитат да се справят със ситуацията само по собствения си начин или просто да продължават по старому.
Първата ни реакция може да е да се почувстваме обидени или отхвърлени, да се притесним за техния разум. Но всеки определя правилата в собствения си живот и е в пълното право да откаже да му се помага.
Много по-лесно е да обвиняваме другите или да се самоубеждаваме, че не можем да направим нищо по въпроса, отколкото да посрещнем предизвикателствата директно. Честна пионерска. Не можем да избутаме някого нагоре по стълбата, освен ако той не желае да се изкачи.
За да можем да дадем и приемем помощ, първо е необходимо осъзнаване, че има нужда от промяна. Това трябва да се случи в подходящия момент и в желаните от нуждаещия се рамки.
Най-лесният начин да превърнем приятел във враг е да дадем съвет, който той не иска да чуе. Обикновено, дори да отблъскват помощта или да не желаят да поемат по пътя на промяната, близките ни очакват разрешение на проблемите си, въпреки факта, че не са предприели стъпки за разрешаването им.
Вместо да направят необходимата инвестиция на време и усилия, да поемат ангажимент и да се опитат да проявят търпение в процеса на израстване, те прояват гняв, „запъват се като магаре на мост“ и отказват да поемат отговорност за обстоятелствата.
Междувременно е също толкова трудно за онези, които се опитват да се погрижат за тях. Но колкото по-активно се опитваме да предоставим помощта си, толкова по-силно бива отблъсквана. Въпреки че помощта е добронамерена, е възможно, този, който я получава, да се усеща слаб и непълноценен.
Моя приятелка имаше нестабилна връзка с човек, на когото не можеше да се разчита; тя настояваше да получава помощ само от него, с надеждата да го привърже към себе си. Няма нужда да уточнявам, че връзката не просъществува дълго.
Като загрижен човек е логично да се запитате дали не си губите времето или дали просто не сте желани и не ви оценяват. Истината е, че не можем да принудим хората да се променят. Инициативата следва да идва от самите тях. Когато сме под натиск и в безизходица сме склонни да направим какво ли не. Но когато прегърнем промяната и следваме сърцето си, резултатите са много по-трайни и успешни.
И все пак това не означава да изоставим близките си сами в безиходица. Промяната може да бъде плашеща и неудобна, но е съществена част от растежа и прогреса. Можем да използваме няколко насоки, с които да подпомогнем любимите си хора сами да изберат този път:
– Да бъдем на разположение. Вместо да натрапваме помощта и съветите си, да се оттеглим и да почакаме близките ни да усетят нужда от комуникация със нас.
– Да бъдем добри слушатели. Колкото и да е трудно, трябва да заложим предимно на изслушване, за сметка на даване на съвети. Това показва, че ни е грижа.
– Да покажем добронамереност и интерес. Да демонстрираме, че разбираме ситуацията на човека и искаме да се разреши в негов най-добър интерес.
– Да изградим доверие. Хората са по-възприемчиви, ако ни вярват и ви уважават.
– Да признаем своя опит. Споделете какво знаете и и какво сте преживели. Ако нямате опит по дадена тема, признайте и това.
– Да бъдем подкрепящи. Обратната връзка е полезна и градивна; критиката е обидна и излишна.
– Да бъдем търпеливи. Прекаленото нетърпение може да има негативен ефект. Хората обичат да се движат със собствено темпо. Не забравяйте обаче и да поставите граници. Прекаленото търпение и предоставяне на разположение може да доведе до загуба на уважение и на аедкватна оценка на добронамереността ни.
– Да им предложим прямота, но подчертавайки, че предлагаме мнение. Мнението не е факт.
– Да признаем ограниченията си. Понякога най-доброто нещо, което можем да направим, е да насочим някого към експерт.
Истинската стабилност се създава чрез стоенето на собствените два крака.
Искането и даването на помощ е полезно, но трябва да бъдем внимателни да не се превърне в пристрастяване и от двете страни. Трябва да установим граници. Дори професионалистите, които работят с хора с психични проблеми, могат да им помогнат само до степента, в която те сами ще се стремят да си помогнат. Всичко друго се превръща в взаимозависима връзка и това е нездравословно.
Така че, прережете пъпната връв и продължете с живота си.
Погрижете се на първо място за собственото си здраве и благосъстояние. Трябва да сте в състояние да можете да предложите опора и подкрепа на близките си, но за тази цел вие трябва да сте в оптимално психическо и физическо състояние. Не е ваша работа да помагате на някой, който не желае да предприеме необходимото, за да извърви пътя към промяната. Имате свой собствен живот, продължете напред и го живейте.
Не позволявайте да изпаднете в крайност и да се опитвате да решите трудните ситуации на другите като форма на отричане на собствените си проблеми. Има хора, които се издигат, като помагат на другите наред със себе си. Този метод просто работи за тях. Ако сте от тях – дерзайте. Но не забравяйте, че на първо място трябва да уважим чуждия живот, чуждия път, чуждите желания.
Понякога ненамесата е най-трудният избор и наблюдаването на саморазрушението на другите боли повече от нашето собствено.
Дори и да не вярваме в нематериалното, е важно, пък макар и само за собственото ни благо, да разберем, че понякога отговорността просто не е наша. Да протегнеш ръка за помощ към близък е задължение, но дали ще бъде приета е избор.
„Да“-то ни прави хора. Но „не“-то ни прави индивиди