Край! Превърнах се в жената, която не исках да ставам: викаща, нервна и тревожна.
Правя забележки на любимия мъж и го карам да се защитава, после съжалявам. Което пък ме кара да се чувствам жалка.
Но не мога да се въздържа: никой, дори той, не може да се справи с натиска на бита. Затова си върша всичко сама и усещането ми е, че съм постоянно заета. А битът се изплъзва от контрол. В резултат се фрустрирам се и се чувствам още по-зле.
Новината обаче е, че и той – любимият мъж – се чувства по абсолютно същия начин. Стресиран, преуморен и най-вече претоварен психически.
Какво ни става???
И всичко това САМО с едно дете, САМО с едно домакинство и всеки САМО с по една работа. Вярно – детето е тодлър, домакинството не е толкова малко, а работата е изискваща. Но пък малката е кротка, домакинството е споделено сравнително справедливо, а в работата си и двамата имаме рутина, която ни спасява, дори когато не ни се работи…
Вижте още:
Затова и ни е много трудно да проумеем защо нивата ни на стрес са толкова високи – и моето, и неговото?
Вижте сега, знам, че не сте семейни терапевти. Но ви благодаря, че ме изслушвате! Защото имам теория.
Май разбрах къде се корени целият проблем.
Убиват ни огромното количество детайли.
Става дума за предмети, за опции, за варианти, плюс цял куп желания, влияния и зашеметяващ информационен шум. Плюс големи изисквания и скромни възможности. Плюс сравнения и йерархично мислене. Плюс насилие, което нахлува неочаквано дори в най-кроткия семеен рай. И всичко това на фона на перманентен социален и обществен хаос.
Така че, ние, съвременните български семейства, които току- някой хвалипръцко решава да „спаси“ и да върне в „християнското русло“ – всъщност живеем в тежък за издържане психически свят.
Положението е неспасемо, дами и господа, дори с най-добри християнски намерения.
Особено ако си от хората, които обичат да се съсредоточават върху едно нещо за по-дълго време или от онези, които търсят дълбочината и смисъла в нещата, с които се занимават.
Преметите ни заливат отвсякъде: има евтини и достъпни, а има и хубави и скъпи. Изборът, на кои да заложиш, е лично твой, но дори само той е достатъчно сложен.
Освен премети, които уж улесняват бита, но са толкова много, че всъщност го усложняват – живеем и сред огромен избор от изживявания и забавления, за които също нямаме достатъчно времеви капацитет. Затова и се случва онова огромно и стресиращо СЕМЕЙНО ЮРКАНЕ, преназначено да се стигне НА ВРЕМЕ до мястото за забавление… За да си починеш, разбираш ли!
Вижте само какво се случва в петък вечер в София: хиляди автомобили висят с часове в задръствания, натоварени с багажи и деца, за да отидат ИСТЕРИЧНО ДА ПОЧИВАТ през уикенда. До неделя, когато отново в истерия ще се върнат обратно НЕ ОСОБЕНО ОТПОЧИНАЛИ, за да разтоварват багажи (ако намерят място за паркиране пред блока!). И в понеделник пак ще са кисели и ПАК махмурлии.
Желанията на родителите с деца са огромни. Те искат да дадат най-доброто на отрочетата, затова и нищо не се пести: нито като предмети, нито като изживявания. Но цената е страшна: децата ни се предвижват от точка А до точка Б задължително с автомобил и задължително въоръжени с играчки, дрехи и куп изисквания. И ако нещо се забрави, родителите започват да се тюхкат: пари са дали за съответното нещо, а то не се ползва.
Може би става дума за еснафлък. Но и той ни доубива психически.
И… ето я и колата. Нито постоянната й поддръжка, нито постоянно покачващите се данъци, застраховки и цени за ремонти могат да откажат съвременното българско семейство от колата.
В момента, в който имаш дете, ти имаш и кола – и това е закон за семейния българин, който изобщо не забелязва онова малцинство от семейства и деца, които живеят под жизнения минимум и се придвижват пеш.
Колкото и добре да се чувстваш с това, което имаш, съседът има по-хубаво. Колкото и бърза да е колата ти на магистралата, винаги има някой с по-бърза. Колкото и да са хубави децата ти, винаги има деца, които ще са по-хубави, та и по-умни. Колкото и пари да даваш за образование, винаги някой, при това някой съвсем близо до теб, има по-добре образовано дете.
Проблемът е, че ако веднъж започнеш да се сравняваш, не можеш да спреш. Което се превръща във вечен извор на нещастие и неудовлетвореност, особено в общество като нашето, което се слави с голямо неравенство.
Колкото и хубав ден да имаш, нямаш гаранция, че няма да станеш обект на непредизвикана агресия, че някой няма да те блъсне на улицата, да те напсува, да ти отнеме предимството (о, най-голям и свещен смъртен грях!)… Или че някое проблемно дете няма да набие твоето в училище.
Накрая, за десерт – обществения хаос. Започнахме с личното, нека да кажем и за общественото… Не, всъщност, хайде този път да не го коментираме… Нали едва вчера бяхме на избори, а получихме пак от същото: още хаос, несигурност и беззаконие.
Ето, ще се върнем на личното: превърнах в жената, която не исках. Но това, изглежда, е част от модела. Луди, стресирани, объркани и забързани бутаме семействата си – задължително напред и нагоре.
Та, предполагам, не е чудно, че току- катастрофираме някъде в добрите си намерения…
Вижте още:
