Тази сутрин двегодишната ми дъщеря се събуди и първото, което каза, беше „Не“.
„Не“ на ставането (всъщност искаше да стане), „не“ на гърнето (което правим всяка сутрин), „не“ на закуската (а беше гладна), „не“ на водата, „не“ на миенето на зъби (което обожава, защото яде сладичката паста за зъби). После имаше нервно „не“ на обличането и тичане из целия дом със „не“ на излизането.
Няма да преувелича, ако кажа, че се поизнервих.
Да чуваш постоянно „не“ за всичко е изнервящо, демотивиращо и уморително.
Но, както казват психолозите, детето утвърждава себе си…
„Не“-фазата е нормален и доста ключов етап от развитието на тодлъра (дете във възрастта между 1 и 3 години). И доста труден за родителите.
Когато изпаднат в „не“-фазата, децата са инатливи, упорити в отказа си и сякаш не търпят никаква промяна на решението си да НЕ направят нещо.
Как да се справим? Как да ги накараме да ни слушат? И защо изобщо изпадат във фазата на отрицанието?
Вижте още:
Простичкият отговор е – защото вече могат, особено когато са между 2 и 3 годишна възраст.
Отказвайки нещо, те се чувстват овластени. И затова казват „не“ именно на нещата, които усещат, че ТРЯБВА да направят и се очакват от тях.
Детското „не“ понякога издава не толкова нежелание, колкото нужда да се упражни контрол над ситуация, в която доскоро са се чувствали безпомощни или която редовно зависи от друг.
„Не“-то е много важно за бъдещето на детето и затова то започва да го упражнява отрано. Защото когато малкият човек порасне, от умението му да отказва, ще зависи неговата съдба и редица жизненоважни решения. Така че това детско „не“ е първата заявка за независимост. Дори да е за неща, които им се иска да правят или им харесват.
Когато детето постоянно казва „не“ на всичко, може буквално да полудеем. Затова едно от решенията (които не мога да спазвам самата аз) е да си поемем дълбоко дъх и да не спорим.
Необходимо ни е създаването на известна стратегия, за да се справим с положението, преди то да ескалира.
1. Трябва да признаем на детето, че има право да НЕ иска нещо.
Можем дори да му го кажем внимателно и поощряващо.
2. Добре е да проверим своя ежедневен речник – колко често самите ние използваме думата „не“ на дневна база?
Често ли я чува? Но ако често му забраняваме това или онова, казвайки „не“, не бива да се учудваме, че и то го прави.
Може да измислим алтернативни фрази, за да покажем отказ. И да използваме думи, които не издават отрицание. Например вместо „не“, когато то се е запътило само някъде, можем да кажем „Спри“ или „Стоп“ или „Моля те, не прави това“. Има и моменти, в които трябва да обясним защо забраняваме или защо изискваме. Например защо трябва да си лягаме и е разумно да го направим точно в този час.
Защото ще отговори с „не“ – не за друго.
Каквото и да попитам дъщеря си, знам че отговорът ще е „не“. Особено ако е „Искаш ли да закусваме?“, „Искаш ли да ходим на гърне?“ и дори „Искаш ли да излезем на площадката с децата?“…
Затова вече се опитвам да задавам въпросите с възможност за избор: „Какво искаш за закуска: мюсли или баница?“, „На гърнето ли да седнем или на дъска на тоалетната?“, „На площадката с децата ли да идем или да си седим тук“? Резултатите от така зададените въпроси са много позитивни. Когато им даваме възможност да изберат сами, те имат чувството, че от тях зависи и са по-кооперативни.
Очевидно дори на ранна възраст, децата обичат да имат избор.
Ако тодлърът отказва да направи нещо, може и да е, защото изобщо не иска. За да го окуражите и да събудите чувството му за личност и отговорност, подчертайте, че всичко, което прави е за добро. Помолете го под формата на игра да ви помага с подреждането на приборите, например. След това го похвалете.
Ако кажете „Не можем да отидем навън, преди да си изял яденето“, няма да убедите детето, че трябва да яде. Съвсем друго звучи: „Когато си изядеш яденето, ще можем да излезем“. Дръжте позитивен тон и детето ще е по-склонно да се съгласи.
Детското „не“ не е свързано с вас, а с детето. Затова бъдете търпеливи. Скоро този период ще свърши.
Ако иска да излезе на улицата, където минават коли? Ако иска да бръкне в контакта? Ако иска да си играе с буркани или стъклени бутилки? Ако настоява да вземе нож или посяга към гореща чаша? В такива случаи родителите не мислим много, преди да креснем „не!“.
И трябва да си признаем – „не“-то ни на родители е задължително при критични ситуации, а „не“-то на детето – маловажно. Понякога дори не можем да му обясним, защо забраняваме нещо – толкова сме се уплашили. Не е и нужно да се обясняваме: в някои случаи авторитетното родителство може да бъде авторитарно.
„Аз съм родителят и толкова“ е легитимен вариант. Но нека бъде и най-драстичният и ако може – нека не се налага да прибягваме до него.
Вижте още:
