Депресията може да звучи ето така: „Извадих от джоба си цигара. Всъщност можех да бъда напълно доволен. Не ми вървеше зле, имах работа, бях силен, не се изморявах лесно, бях здрав в общоприетия смисъл; и все пак беше по-добре да не се замисляш много за това. Особено пък когато си сам. И вечер. Понякога в такива вечери те навестява нещо от миналото и се взира в теб с мъртви очи. Но затова пък има ракия“, пише Ерих Мария Ремарк в романа си „Трима другари“. Влюбих се в този цитат преди години, когато за пръв път попаднах на книгата като студентка. Резонираше. И продължава. Връщам се към него. Не често, но периодично. Особено пък когато съм сама. И вечер. Когато е есен. Когато има твърде много за мислене. Когато социалните медии и социалните контакти ми дойдат в повече. Когато съм уморена от самото съществуване.
Празно. Нямащ/а нищо за писане, нищо за казване. Редуваща моменти на нелогична тревожност с епизоди на прекомерна апатия. В такива моменти липсва желание човек да прави любимите си неща – едновременно не представляват интерес за него и са съпроводени с едно вяло усещане, че така или иначе няма да се справи. В такива моменти не ти се яде, но го правиш така или иначе – така времето минава малко по-бързо, създаваш си илюзия, че вършиш нещо, че нещо се случва. Не ти се спи, но опитваш максимално много да го правиш, защото така прекарваш най-мако възможно време в будно състояние.
Изпитваш натрапчиви мисли и повечето от тях са свързани с възможно най-лошия (и често също толкова невероятен) потенциален развой на всяка една от ситуациите, в които се намираш. В такива моменти всичко, което правиш, ти се струва неимоверно усилие – да оправиш леглото си, да заредиш пералнята, да си измиеш косата, да вдигнеш телефона си, да прочетеш кратък текст от началото до края, да се усмихнеш. Най-вече последното. Не ти се и плаче – нямаш достатъчно емоционална енергия, че да го направиш.
Вижте още: Веселина Седларска описва своята борба с депресията в „Депресията ме обича”
В такива моменти изпитваш и тежестта на едно гигантско чувство за вина – ти се проваляш, държиш се като нефункционален човек. Дърпаш назад. Разочароваш всички. Не си на ниво. Не си забавен, нито отзивчив, нито подкрепящ. Отхвърляш с лека ръка вниманието, което принципно искаш и му се радваш. Не го заслужаваш. Не заслужаваш близките си. Нито колегите си. Нито хората, които вярват в теб и разчитат на теб. Иска ти се да не беше така, но не ти се иска достатъчно, че да направиш каквото и да било по въпроса.
Базираният на конкуренция и свръхамбиции свят, в който живеем, от деца ни приучава в абсурдния наратив, че трябва непрекъснато да участваме в надпревара. Да сме максимализирани. Да вървим само нагоре и да мачкаме по пътя, себе си в това число. Да се доказваме, включително и да доказваме и оправдаваме дори и правото си да почиваме, да сме уморени, или тъжни, или ядосани, или просто да помълчим. Претоварването със задачи се тълкува като професионален успех. Неприемането на помощ в личен план се приема за добро родителство, добро партньорство, изпълнен синовен дълг. Да откажеш уговорка, без да имаш други планове, е обидно. Така, де, някой друг е натоварен с толкова много задачи, а не е седнал да гледа в една точка като тебе. „О, ти ли, ами аз какво да кажа…“ Не е състезание. А и да беше, държи ли някой да го спечели наистина?
Ти много добре знаеш, че е така, и от това вината те притиска още по-надолу. Статистически, повечето хора на света нямат това, което имаш ти. Нямат и половината от него. Преживяват невъзможни за осмисляне травми, жестокости, болести или несправедливости, чудят се как да оцелеят, а и социалните медии час по час са насреща, за да ти напомнят за това. През това време ти се намираш в битка със себе си дали да станеш, да се обуеш и да слезеш да изхвърлиш боклука. И по-важното: губиш я. Заедно с близките, работата, покрива, каузите и здравето, които си убеден/а, че не заслужаваш.
Това често го казват близките, обикновено с искрено добри и чисти намерения. Близките не са специалисти. И по-важното – не са емоционално отделени от ситуацията, не са безпристрастни в желанията си към теб и за теб. Разочаровани са, ядосани са, тъжни са, задето са до теб във всичко, а ти явно просто не го виждаш и оценяваш.
И още нещо: колкото и да ценя откровеността, има неща, които не са за казване. Като например това, че колкото и да обичаш някого, колкото и щастие да си носите взаимно, колкото и да цениш присъствието му в живота си, понякога нямаш капацитета да слушаш за филма, който е гледал снощи, да излезете за по бира, да се засмееш на шега, или да обясниш защо не ти се усмихва, когато сам/а не можеш да формулираш достатъчно ясно причината. Или това, че щастието и депресията не се изключват взаимно. Освен това знаеш много добре, включително и от опит, че когато хвърляш празнотите си на килограм по някого, ти самият не ставаш по-пълен от това.
Иронично, този род фрази са запазена марка на хората, чиято спешна нужда от терапия остава невидима единствено за тях самите. Това са хората, които ще заключат, че „едно време“ „баба ти на село“ не е страдала от депресии и други бабини деветини, ами си е орала на нивата, докато си кърми седмото дете и не е имала претенции много-много. Тотално пренебрегвайки факта, че в така нареченето едно време е имало твърде малко понятие за здраве, камо ли пък психично, и повечето пъти дори смъртта в книгите е описана като „залежа се и се спомина“. Последното може да е синоним на всичко между деменция, множествена склероза, парализа, туберколоза и рак, а психичното здраве по същото време се изчерпва до „беше опак човек“ или „обладаха го зли духове“.
Ще ти кажат да се стегнеш, да се размърдаш, да не се лигавиш, да излезеш да пиеш една биричка и да помислиш как другите имат истински проблеми. После вероятно ще премълчат чувства си пред партньора си, ще накажат детето с вдигнати ръце в ъгъла, ще вземат с гордост задача, която им се струва непосилна на работа, ще идат да избухват до малките часове в петък вечер, а целия си натрупан негативизъм ще излеят върху сервитьора и върху няколко непознати във Facebook, които евентуално са им направили забележка защо слагат смяхчета под публикации за тероризъм и геноцид.
Обаче си го „признават“, едва след като аз съм повдигнала темата и съм дала да се разбере, че гледам с добро око на това. Всъщност откровеното говорене по темата ме е сближило с някои от най-скъпите ми хора. Вероятно сме можели да си играем страхотен театър едни на други, вместо да си помагаме взаимно, ако никога не бях повдигнала темата.
Не мога да ги виня. Още в началното ми училище моят съученик с хиперактивност и дефицит на внимание просто минаваше за забавното дете в класа, а основната грижа на семейството му беше никой да не разбира истинските причини за неговите пакости, номера и хумор. Научих години по-късно, когато неговите решими детски проблеми го бяха отвели в много лоша спирала от гняв и себеотрицание. В гимназията ми пък ученик, нагълтан с хапчета, получи забележка, мъмрене и неизвинени отсъствия, но е и подкрепа, за безобразната си проява. Преди дни видях прекрасна публикация за психичното здраве, създадена от същия този човек, и тя ме вдъхнови много.
Те не се оправят, а се задълбочават от нея. Тя ни кара сами да участваме активно в граденето на общество, за което е важно дали си усмихнат, а не усмихва ли ти се. Дали пасваш на очакванията му, а не как тези очаквания ти се отразяват.
Голямото нищо, както определям за себе си депресията, е част от мене и с времето се научих да я обичам и приемам, заедно с всичките си останали части – и тези, които не пасват на идеалите за красота, и тези, които не се вписват в представата за „какво трябва да иска от живота едно възпитано момиче“, и тези, които за близките ми са фрустриращи, отдалечаващи, неразбираеми и разочароващи, и тези, които на мен самата биха могли да ми харесват и повече.
Дори се оказа, че най-добрата ми приятелка и децата, с които е играела като малка, са се познавали с братовчед му – Голямото страшно. Написах поема за Голямото нищо. Харесаха я. И най-вече, спрях да се преструвам, че Голямото нищо не съществува. Не съм малко дете, за да мисля, че ако затворя очи, никой не ме вижда.
Когато се появява, два-три пъти в годината, го посрещам като стар приятел. Правя му чай, завивам го под юргана, оставям го малко по-далеч от телефона, от бирите, от социалните медии, от социалните ситуации, които го поставят пред изпитание. Избягвам ненужна конфронтация. Както и шумни компании. Оставям днешната работа за утре – впрочем няма нищо осъдително в това, освен ако нечий живот не зависи от нея. Не слушам музика. Понякога си позволявам да позяпам тъпи сериали. Гледам повече да чета. Ако днес имам фокус за десет страници, това е окей. Ако днес имам фокус за половин страница, също. Спя. Не бързам да прибера прането. Не бързам генерално. Не лъжа никого, че всичко е супер. Избягвам ситуации, в които би ми се наложило да лъжа или да слагам каквато и да било маска. Опитвам да споделя с някого, поне накратко.
(И да не забравям, че изпитанията са нещо индивидуално за всеки от нас – например ако за един това са социалните контакти, за другиго може да е липсата им. Ако в един момент е публичното говорене, в друг момент за същия човек, може да е да замълчи.)
Пазя не твърде многото си социална енергия единствено за близките си хора и личните си каузи и се старая да не я пилея в нищо друго. Избягвам захарта и пържените храни. Опитвам да се движа регулярно и всеки ден да прекарвам време на чист въздух. Обръщам внимание на кучето си. Отделям си време за себе си и за своите хобита. Максимално ограничавам социалните ситуации, в които се очаква да нся дрескод и маска. Обграждам се единствено с хора, пред които мога да съм честна и себе си. Проактивно търся изкуство и смислени разговори.
Вижте още: Средиземноморската кухня ни помага да се справим с депресията
Стремя се да не обвинявам твърде много за вредните навици, които ползвам като заместващи механизми, но и да не развивам нови такива. Стремя се и да си напомням всичко изброено, защото понякога го забравям и резултатът от това никога не е добър. Напомням си да си благодаря. Включително и за малките крачки и постижения. Крачките и постиженията всъщност никога не са малки. Напомням си и че това, което помага на мен, не помага на всички, а това, което важи за мен, не важи за всички.
Когато започнах този текст, не знаех дали ще успея да го завърша. Това е постижението ми за деня. И за днес ми стига. Утре ще е по-хубаво.
