Знаете ли, че Земята всъщност е плоска, а кацането на Луната е американска фалшификация? Знаете ли, че отдавна съществува дългосрочна международна стратегия за стопяване на населението на България? Знаете ли, че от години насам Щатите, Канада и Австралия са на издръжка на българите, защото крадат от нашето злато? Че ЕЦБ иска да отнеме милиардите на българите, за да ги даде на Украйна? Че по поръчка на ЕС системно се избива българският добитък? Че след като половината ни деца ги отвлякоха за гей двойки в Норвегия, сега се опитват да направят джендъри от другата половина? За вредата от 5G, за кемтрейлсите и за чиповете във ваксините поне се надявам да знаете.
Ако още не сте осведомени, съветвам ви да го направите в най-кратки срокове. Просто отворете Facebook профила на свой произволен роднина на средна възраст, от поколението, познато още като „бумъри“. Ако нямате подходящ, пробвайте с този на Милена Славова.
Добро утро и благословен четвъртък, приятели, с този кичозен шрифт на фона на чашка кафе и букет рози в целофанче. Вчера беше сряда. Малкия петък. На к*р се сяда. Ха-ха. Ха-ха-ха. Хахахахахахахха. Поздравявам ви с тази чудотворна икона. И с тази смешка от „Забавната страничка на Агнес“. И с този супер забавен виц за курвите. И с този портрет на Путин, който язди мечка, в поход срещу неофашизма на целия Западен свят и срещу яденето на скакалци. И с този смях под новина за масов гроб с детски телца.
Парчето „Troglodyte“ на една от любимите ми банди Viagra Boys гласи:
He says he don’t believe in science
He thinks that all the news is fake
And late at night he sits on his computer
And writes about the things he hates.*
Той не повръща посланията си точно от скука, глезотия, привилегия и свръхконсумация. Ако имаше паметник приживе, този паметник щеше да бъде Смачканият човек. Расъл е под надзора на стенни портрети и под невидимата заплаха от Държавна сигурност, с пионерска връзчица на врата и пропагандна книжчица в ръката. По време, започнало въпреки него, от което избира да помни единствено как бозичката е струвала шест стотинки, а дечицата са си играели на воля по улиците. Подкастрен откъм прическа, откъм нокти, откъм възможности, откъм криле и откъм идеи. После захвърлен в ранните си 20 в промени, също започнали въпреки него, и изведнъж заклещен сред пирамиди, приватизация и хиперинфлация. Човек с намалено поведение, който никога не е ковал съдбата си.
Класическият български бумър е човек, чийто живот се е случил въпреки него. Той не е строил комунизъм, не го е рушил и не е градил демокрация. (Защото не, култът към Иван Костов не е градене на демокрация, сори, а е като култа към Тодор Живков, ама ребрандиран.) Просто се е озовал по средата, и каквото, такова. В някакво време на някакво място, дори не се наема да каже правилното ли е, грешното ли.
Докато да се огледа от училищната скамейка и университетската банка, той се е оказал на някаква работа, оказал се е женен с дете, после неженен с дете, после женен с доведено. Оказал се е без пари, после с пари, после без пари, после с пари. Емигрирал е, върнал се е, строил е на зелено, изгубил е едни пари, теглил е един кредит, изгорял е една ипотека, редил е една схема, познавал е едни хора. Гастарбайтерствал е малко, видял е, че не е неговото, ревал е на естрадни клишета на Емил Димитров с чашка гроздова в ръка, върнал се е тука, само за да установи, че и тука не е неговото. „Облаче ле, бяло“ не му е казало нищо.
Отказващ да пусне сигурността на собствените си празнота и нещастие, защото именно това са единствените две константи в битието му. Не е събарял физически стени, че да събори тези в главата си. Няма как да напусне статукво, което никога не го е напускало. Няма как да не му е виновен целият външен свят, всеки свободен, всеки различен, когато самият той никога не е поемал отговорност за нещо, стоящо по-горе от първите две стъпала на Маслоу.
Най-големият му враг е действителността, а най-големият му страх е да не би тя да се промени. Патологията на човек, който не притежава живота си, но и не иска да посегне да си го вземе.
Някой някога му е казал „комунизмът си отива, спете спокойно, деца“, той мигом е спрял да рецитира „Червените ескадрони“, заспал е твърде спокойно и днес е яко недоволен да се събуди (при това не с целувка!) във време, в което младите имаме наглостта да твърдим, че да целуваш човек в безсъзнание, е форма на насилие. Тази не е неговата приказка.
Неговият бунт е анонимен вик в онлайн среда – най-сетне място, където той може да бъде безнаказан. Неговият бунт е насочен срещу бунтарите. Неговият бунт е люта битка да си му върнат статуквото – то не му носи нищо добро, но поне му е свикнал. Иска си най-строгия вожд, най-високия пилон, най-традиционните традиции. И той веднъж да е най, така, де.
Масовото бумър поведение, което наблюдаваме в момента, е всъщност остаряването на хора, които никога не са имали шанса си да пораснат, защото са били заети да се подчиняват, а после да оцеляват. И са били прескочени с овчарски скок от потенциално най-хубавите си години.
Не знам защо очакваме от това поколение много, когато то е възпитано, че психичното здраве не е нещо присъщо на „баба ти на село“, а „емпатия“ му стои като модерна думичка. Трудно е да се очаква Митко Воев да е героят на хора, индоктрирани в идеята, че героят им е Митко Палаузов. Или да се спасят сами, когато са възпитани в индиферентност и сляпо преклонение пред авторитети и спасители. Малцина от това поколение станаха главните герои на филма „Вчера“. А и главните герои на филма „Вчера“ не завършиха много добре.
Досущ като българския Ренесанс, българския Клуб 27 или българската демократична идея и традиция, той е събрал векове в няколко години, и е свил мащабни социални движения до единици хора.
Той малко прилича на Априлското въстание, защото се ражда в преходен период на разпад и е малоброен, героичен, ярък, кратък, самоосъществен, безразсъден, контраинтуитивен и обречен, ролята му е повече комуникационна, отколкото структуроизменяща, а тия луди са единствените, които са се осмелявали да протестират на фона на цяла генерация, родила се във време, което е било Пражка пролет, но за други. Героите му са мъртви, а живите… по-добре да бяха умрели при Гредетин. Нали си спомняте онази крилата мисъл на Харви Дент в „Черният рицар“, че човек или умира като герой, или живее достатъчно, за да се превърне в злодея? Несправедливо често в живота се случва именно това.
Някогашният пънкар днес е героят от „Трейнспотинг 2“ – навъсен оплешивяващ чичко, който е разочарован, без да е сигурен от какво, и му е тъпо, без да е сигурен защо.
„Трейнспотинг 2“ е доста мразен филм. Не защото е лош откъм филмови качества, а може би защото в него човек вижда какво се случва със Сик Бой, Рентс, Спъд, Бегби и него самия, ако възприемат ОНЗИ монолог като препоръка, а не като предупреждение…
„Избери живота. Избери работа. Избери кариера. Избери семейство. Избери си гаден, голям телевизор. Избери перални, коли, музикални плеъри и електрически отварачки за консерви. Избери здравословен живот, нисък холестерол и зъболекар. Избери ипотека с фиксирана лихва. Избери си първи дом. Избери си приятели. Избери дрехи за спорт и сак. Избери си костюми на изплащане в различни, шибани цветове. Избери девиза „Направи си сам“ и после се чуди кой по дяволите си в неделя сутрин. Избери да стоиш на оня диван и да гледаш умствено-затъпяващи телевизионни състезания, докато тъпчеш полуфабрикати в устата си… Нищо повече от недоразумение за егоистичните, шибани изчадия, които си създал, за да те заменят. Избери своето бъдеще. Избери живота… Защо ми е да правя всичко това?“
Нищо. Продължава да си бъде символ на демокрацията, точно на начина, по който демокрацията се разви. Някой, който закратко е можел да бъде промяна, и то каква. Човек, който закратко е опитал нещо, без да е подготвен за него, преди да осъзнае, че има повече директори, отколкото водопади, и той не е един от тях, и да се свие сърдит в черупката си, за да се почувства добре дошъл под шарената сянка, под която си е расъл така или иначе.
Вижте още: Милена, свободата на словото и демокрацията 30 години по-късно
Милена не е някакъв голям и страшен злодей, напротив – тя е едно сред хиляди миниатюрни злодейчета, които биха били съвсем безобидни и леко печално-смешни, ако вкупом не образуваха една застрашителна анонимна маса с размита отговорност, която пречи да се мърда и напред, и назад.
Мнението на Милена не е проблематично – харесва ни или не, никой не е длъжен да подкрепя Прайда, освен ако не сме решили да живеем в следващата си дистопия. Проблематично е, че то не се базира на аргументация и отвореност към градивен диалог, а на думи на омраза и на фалшиви твърдения, като Facebook стената на повечето ѝ набори. Всеки може да мисли каквото си иска по темата дали Прайдът е полезен и трябва ли да го има. Дали трябва да ги има хората, които са на Прайда – ето това е тема, по която плурализъм се равнява на фашизъм.
Така или иначе, нейното мнение е всъщност ирелевантно – светът се променя въпреки нея, както е правил винаги досега. Тя точно затова е толкова ядосана и така неа нерви.
За всички онези, които от деца разпознаваме себе си в междуредието на „опръска ме светът със кал“ и „създадох вечния скандал“, Милена не е враг, а предупреждение. Деца, не правете това у дома си. Не бъдете човекът, който си вярва, че ви пожелава благословен четвъртък, със същата ярка увереност, с която си вярва, че е за смях новина за детски гробове. Не остарявайте грозно.
Защото пънко умре. Сега от нас зависи да живее пънко.
*Той казва, че не вярва в науката
Мисли, че всички новини са фалшиви
И къснче вечер седи на компютъра си
и пише за нещата, които мрази.
Вижте още: