Във всяка ситуация на безумна обществена реакция у нас един мой близък човек обича да млъкне многозначително, да въздъхне театрално и накрая да въздъхне „мдаааа, ето затова нямаме нищо хубаво“. Със същия ми приятел сме си говорили и че няма сгрешим, ако вместо „Съединението прави силата“ сложим над сградата на парламента надпис „Ние тука така правимЕ“ – някак повече ще ни прилича, ще бъде по-представително по отношение на случващото се в страната.
В последните няколко дни на два пъти имах повод да се сетя за тези наши разговори. Реакцията, когато любимият ми Георги Господинов, заедно с преводача Анджела Родел, получи престижната международна награда „Букър“ за романа си „Времеубежище“. И един протест на привърженици на нелюбимата ми партия „Възраждане“ дни преди това, когато под манипулативния наслов „Поход за мир“ въоръжените с руски и български знамена симпатизанти на радикалната политическа сила заляха с червена боя сградата на Дома на Европа в центъра на София в призив за „неутрална България“ и „ненамеса на Брюксел във вътрешните ни работи“.
Две събития, които наглед нямат нищо общо помежду си, но всъщност са свързани с мрежа от невидими нишки.
Едно защото привържениците на тази партия сами по себе си са финалът на „Времеубежище“ – там, където двете фракции на радикален „патриотизъм“ и на радикален култ към съветското минало се сливат в едно, събират се в обща монохромна маса. Ще ме прощавате, ако ви „спойлнах“. И второ защото и двата акта – онзи на отрицание на заслуженото признание на наш сънародник по света, и онзи на отричането на идеята да бъдем част от този свят, са израз на един и същи манталитет. И този манталитет, макар и да се манифестира най-агресивно именно от кресливи радетели на родолюбието, не съдържа нито гордост, нито любов към родното. (За да обичаш общността си, трябва първо да умееш да обичаш, себе си в това число.)
Този манталитет е робски. Помните ли как, преди може би повече от десетилетие, имаше бурна вълна от възмущение защо Османското владичество би се изучавало с исторически коректния термин „владичество“, вместо като робство? Аз ясно си го спомням, с все наратива, който можеше да се събере точно в три думи – „искаме си робството“. Сякаш събитията от историческия период не бяха сами по себе си достатъчно драматични, печални, фатални и потискащи, че да могат да бъдат наричани с истинското им име, без това да отнема от болката им. Не, важно беше те да бъдат именно робство, защото така звучи още по-страшно. Да бъдеш безправен. Да бъдеш собственост.
Липсата на права звучи оправдателно, вероятно именно поради това героизирането и романтизирането ѝ всъщност се разпрострира не само в исторически събития, но и във всички съвременни популистки наративи – ако нямаш права, вече нямаш и отговорности. Някой друг е виновен за всеки твой неуспех, за всяко твое нещастие. От същата отправна точка идва и един друг стремеж – този към откриването на политическия месия. Ако си спомним всяко лице, натоварено с почти религиозната задача да бъде месия на българския народ по време на Прехода, ще видим един повтарящ се модел. Фанатична вяра, последвана от брутално разочарование, влагани последователно във все по-компрометирани личности. „Този човек ще оправи България“ е също толкова невярно, колкото „този човек разсипа България“. Ние сме били там, и сме имали права, и сме участвали. Опростяването на сложни обществено-политически процеси до степента на концентрирането им в една личност – независимо дали става дума за желаене на възход или оправдаване на падение – не е нищо повече от фетиш към властта и подчинението. Към познатия от времето на 45-те години, които уж стигат, култ към личността. Към робството.
Ти си безправен. Решава някой друг. Щом ти си безправен, значи не си виновен. За нищо.
Неуспехите ти неминуемо се дължат на другиго – на лошите управници, на страшните обстоятелства, на световния заговор против най-древната и най-велика нация в цялата вселена, чийто представител си именно ти. Завиждат ти. Затова и искат да те смажат. И в твоите очи се получава. Защото се чувстваш смазан и е лесно да повярваш и в другата част.
Затова е трудно да приемеш, че някой българин е успял – независимо дали е Мария Бакалова или е Христо Грозев. Или най-лошото, да е Георги Господинов, който, макар и по един човечен и емпатичен начин, във „Времеубежище“ е нарисувал портрета ти, а на теб никак не ти харесва да се огледаш в него. Тези хора не са нищо особено, на тях им е дадено наготово, точно както на теб ти е несправедливо отнето. Ако техният успех е чист, заслужен и истински, това ти пропуква наратива. Все пак каква друга причина би имало един филм на Максим Генчев да не пожъне международен успех, или пък Недялко Славов да не е преведен на десетки езици, освен тенденциозна конспирация срещу тях и срещу родното?
Такъв обичаен заподозрян за провалите ни е и обединената Европа, която има всички основания да бъде яростно критикувана, но нито едно да бъде отречена на концептуално ниво. Не стига, че е успяла на гърба ти, ами и ти налага някакви безобразия, като да третираш по-хуманно добитъка, да не обиждаш различните, или да не си биеш децата. Объркващо е, особено ако ти самият си бил възпитан нехуманно, с обиди и бой. Да не възпроизведеш този модел означава да признаеш, че твоето собствено порастване не се е случило по правилния начин, не се е случило по градивния и щастливия.
Петминутката на омразата срещу Европа се оглежда в своя близнак с обратен знак – любовта към всичко руско, може би кулминация на робската любов, изразяваща се в коленопреклонно раболепие. Изконната идея, че всичко е добро, щом е руско, умишлено впечатана в твърде много съзнания, е висша форма на робски манталитет – Русия е „майка“, „голям брат“, „дядя Ваня“, някакъв демиург, когото трябва да следваме безкритично и безпрекословно, защото знае по-добре от нас, защото му дължим нещо, защото не можем без него. Ако бяхме във филма „Защо тъгува Гилбърт Грейп“, щяхме да виждаме Русия като готиния батко, героя на Джони Деп, а ние щяхме да сме сенилното малко братче – персонажа на Ди Каприо.
На ежедневна база е лесно да се живее по този начин – така знаеш кой е прав и кой е крив предварително, няма нужда никога да си задаваш въпроси, дори когато действителността ти избожда очите, в преносен смисъл, докато други хора наранява физически, въоръжено и пряко. Няма как да си си виновен за нещо – ти следваш правилния господар и отричаш неправилния. И хората, които не живеят като теб, са врагове. Откъснали са се от робството. А ти си го искаш.
Вижте още:
Крадецът на българщина
