Всеки, който не е бил известен, иска да е такъв. Както с всяко неизвестно, но привлекателно нещо – всяко момиченце иска да е булка, преди да облече неудобна рокля и обувки, всеки иска да е „шеф“ преди да е попаднал в капана на огромна отговорност, всеки иска да му ръкопляскат, преди да си даде сметка, че зад аплодисментите стоят хиляди часове на сериозна работа…
Легендата, че известните живеят по-лесно, по-добре или по-щастливо се разнася бързо и безпрепятствено в обществото ни. Разбира се, не без участието на жълти медии, теории на конспирацията и участието на фактора „криза“. Инфлуенсърът, което (оказва се) е много популярна професия у нас напоследък, има за задача да бъде известен, да живее добре и да раздава мозък и позитивност с пълни шепи.
Само че, не е съвсем така. За да можеш да влияеш върху някаква част от обществото, трябва да имаш някаква основа – знания за нещо, различно или компетентно мнение, експертиза, стил.
Не би трябвало да е достатъчно да крещиш красиво или да караш опасно. Не би трябвало да следваме хора, които нямат нищо общо с нашите ценности, начин на живот и разбирания, но го правим – и то точно защото са такива. Защо хората избират да следват други хора е разбираемо. Защо избират да следват безсмислени, опасни или откровено криминални личности, е по-трудният въпрос.
Лошата новина е, че няма точна формула за това, кое ще се хареса от „публиката“ и кое ще се отхвърли категорично. Един клип, в който инфлуенсърът шофира опасно може да се приеме като форма на бунт, като пример за подражание, но и като откровено безразсъдство, най-безотговорно застрашаващо здравето на околните. Ако подходим на принципа „попитахме сто човека“, поне 70 от тях сигурно ще заявят, че няма да подкрепят такова поведение. Но реално 90 от тях ще последват неразумния шофьор, за да видят какво още може да покаже.
По-лошата новина е, че хората търсят резонанс – търсят себе си в съответния „влиятел“. Вероятно на самите тях им се иска да са влиятелни, да се чува мнението им, да бъдат търсени и уважавани, да се усетят победители. Вероятно е и някакъв бунт – да бъдем „различни“, да живеем опасно, да правим забранени неща, да отхвърляме ограниченията на обществото… Най-лошата новина е, че такова поведение имат тийнейджърите, а се оказва, че доста зрели хора следват точно такива модели.
Какво е опасното в културата на инфлуенсърите?
Все по-често се към думата „инфлуенсър“ се добавя култура, което означава, че съобществото от хора с потребност да следват някого се увеличава. Съответно, съобществото на инфлуенсърите отговаря на търсенето и все повече хора решават да работят „известна личност“. За целта снимат и публикуват режисирани клипчета, говорят откровени глупости, в които не вярват, коментират теми, от които не разбират. Какво се случва в тези клипчета, каква част от случващото се публиката наистина одобрява – това са неща, които не подлежат на контрол.
Защото, както и инфлуенсърите, хората са едни в мрежата и други в живота си.
В мрежата може да следват Чеченеца, а в живота си никога да не са виждали щанги, да броят стотинките и да се чудят как да свържат двата края.
Самият Чеченец /или друг колоритен екземпляр/ може и да не осъзнава каква отговорност се крие в занятието „инфлуенсър“. Ако искаш да забавляваш хора – стани клоун, палячо, фокусник, циркаджия, комедиант, или друго. Това обаче не е лесно, иска се някаква квалификация, умения, знания, тренировки, дисциплина… А в мрежата всеки може да прави каквото си иска и когато си иска.
Само че, не е съвсем така. И в интернет, както и навсякъде, има правила и критерии.
Особено когато съответните „продукти на културата“ се гледат от хиляди хора, вкл. деца, хора със СОП, депресирани или стресирани хора, хора с дефицити в познанието или поведението. Не знаеш кой ще види клипа, как ще го изтълкува, как ще го приложи към себе си и какъв ефект ще има това. И принципът „ама те хората го харесват“ изобщо не би трябвало да е валиден. Защото нито всички наистина го харесват, нито биха повторили тези действия, нито последствията са предвидими.
В цялата грозна история зад родните ни „инфлуенсъри“ прозират няколко неща.
Първото е чист мързел – ако не ни се работи, ще сме инфлуенсъри. Второто е дефицитите в обществото.
Съществува една България, която въздиша по лъскави вещи, брутално незачитане на обществените норми, демонстрации на физическо превъзходство, вместо на интелект. Защитава яростно и оправдава всичките безсмислени, опасни и откровено глупави действия, защото… Ами защото така! Не защото е правилно, смислено, разумно, здравословно, а защото ей тъй нá! Защото, щом иска – нека го прави. Защото е демокрация и имаме права. Защото имаме силата да казваме. Защото не искаме да ни пука за норми и смисъл.
Третото е, че само ние имаме и правото, и силата да определяме какво и кой да ни води, вдъхновява, впечатлява и разочарова.
Дали ще е Емили с тротинетката или Чеченеца, дали ще следваме някой, от когото можем да научим нещо, или ще се дивим на дивотии – пак изборът е наш. Всъщност, не зависим от ничие влияние и не сме длъжни да харесваме неща, които не ни харесват. Самите ние даваме на инфлуенсърите тяхното влияние и нашите желания за автентичност, търсения и интереси определят в действителност кой ще вдъхновява живота ни. Реалния ни живот, в който всичко има последствия – дори глупавите решения и изказвания, които подкрепяме в мрежата.
П.с. Авторът на тези разсъждения не следва никого и все още не е загинал от това, че никой не го инфлуенсва.
Вижте още:
